24 май е повод за дълбоки размисли. Да не изпадаме в безкритичен възторг

Интервю с проф. дфн Вася Велинова

– Проф. Велинова, 24 май е празник, който обединява българите, независимо от политическите им пристрастия. Можем ли да кажем, че почитта към светите Методий и Кирил и гордостта от приноса на Средновековна България за успеха на делото им са станали част от националната ни идентичност?

– 24 май наистина е най-хубавият празник. Той е през пролетта, празнуват главно младите хора, които са носители на бъдещето, на надеждите. На този ден изпитваме радост, чувстваме се уникални. Захранваме своята уникалност със спомена за делото на Константин-Кирил и на брат му Методий. Днес биха ги нарекли визионери, макар че тази дума е доста чужда за българския език. Но това са хора, прозрели в бъдещето и разбрали, че без писмена култура, както са я разбирали през Средновековието, славянските народи са обречени на историческа смърт – да бъдат претопени в Латинския запад и Византийския изток.

Писмеността, преводът на свещените книги: на Евангелието, на Апостола, на Псалтира, възможността да се мисли за богослужение на езика на славянските племена в края на 9. и началото на 10. век – това са жалоните, които очертават техния исторически интелектуален подвиг. Надали те самите са си давали сметка колко далеч се проектира онова, което правят. Те са били мисионери, учители, просветители, които трябвало да разяснят Божието слово сред моравските славяни. Мисията им не била сама за себе си, зад нея прозират политическите амбиции и на тогавашния патриарх Фотий, и на тогавашния император, който искал да разшири културната експанзия на Византия. Но във времето всичко това отстъпва и остава трайният, духовният подвиг, остава писаното слово и възможността днес да говорим и пишем на роден език.

Създаването на азбуката, преводът на свещените книги е факт, който позволява на славяните да започнат да се самоорганизират, да осъзнават своето място сред останалите народи, да започнат да мислят за своя история, за своя държава. Т.е. да преминат на друг етап на културно развитие, да се превърнат в православна цивилизация, както ги нарича големият италиански славист Рикардо Пикио –

„цивилизацията на православното славянство”,

която възниква на базата на религията, общ език и писмена култура. Във времето тази цивилизация е доказала своята жизненост.

Не бива обаче да изпадаме в прекомерен и безкритичен възторг. Не това е целта. Във всяка една епоха писмеността, културата и просветата имат свои параметри, свои измерения. И това, че през 9. и 10. век в България делото на Кирил и Методий процъфтява, го дължим както на техните ученици, които са били активни мисионери и са искали да продължат делото на тези просветители, така и на българските владетели – на Борис и на сина му Симеон, които са осъзнали какво значи писменост и култура на роден език, влагали са човешки и финансови ресурси за просвета и книжнина, за да говорим в крайна сметка за Златен век.

Достойни ли сме ние за този Златен век, това е същественият въпрос – какво направихме ние със златото на Златния век? Или като в Евангелието „хвърлихме бисера на свинете” (Вж. Мат. 7:6) – извинявам се за препратката, но е така. Много е лесно да кажем, че Кирил и Методий са велики. Това е исторически факт, който никой не оспорва. Но какво правим ние днес, за да не бъдем

далечни епигони на едно славно минало,

а да градим по-добро настояще. Дали наистина просветата, културата, науката, култът към знанието са част от нашата идентичност? Дали сме я съхранили или сме я променили? Дали отговорността за това е наша или пак се оправдаваме с някакви външни фактори. Защото е много лесно да кажеш: да, в цял свят вървят такива процеси; да, от Европа така поискаха, така спуснаха директивата… А къде сме ние? Каква директива са имали ония монаси, които са пишели на свещ и са преписвали, само и само да го има Божието слово. Да, те са имали вяра. Днес времето е модерно, технологично, никой не иска да разсъждава като през 9. и 10. век, но отговорността е една и съща. Отговорността пред това не само да помниш историческото минало, но да градиш настояще, не само да се възхищаваш пред духовния подвиг на тези славянски светци, но да продължиш стъпките по техния път.

Нашето образование в момента – няма да открия нищо ново – е в криза. В университетите идват все по-неподготвени деца. Единици са тези, които търсят знанието като такова и които биха могли да го пренесат през вековете. Говоря не само за хуманитарните дисциплини. Не може образованието да се превръща в образователна услуга, която да се измерва само финансово. Не бива да се противопоставят клонове на знанието, да се казва, че точните науки са по-важни, а хуманитарните не са. Ето ги резултатите от такъв подход.

– Обратим ли е този процес?

– В момента съм много песимистично настроена. Може би със смяната на поколенията, не смея да кажа кога, или чак когато се види, че без образование не може, че държавната машина ще спре, че няма да има нищо… Но ще бъде твърде късно.

Наблюдавам, че младите хора не четат книги. Че не четат поезия, това отдавна е установено, но дори и прозаически творби не четат. Предпочитат всичко на компютър – или да го чуят, или да го видят на филм. Така пак са информирани, но какво губят, когато не четат? Четенето тренира паметта. Четенето те дисциплинира да се задълбочиш в проблема. За да вникнеш в един роман, трябва все пак да го запомниш. И тогава твоята памет се изпълва с образи, с идеи, с думи, със стилистика… Ако щеш, визуално научаваш дори правописа, когато четеш една книга. Четенето, за разлика от филма, дава друг вид познание, друг вид сетивност. На младите и

паметта им закърнява,

трудно помнят, трудно правят връзките, които са необходими, за да си изградиш базисните познания. Далеч съм от мисълта, че всеки трябва да знае всичко. Далеч съм от мисълта, че трябва да са енциклопедия и да помнят дати, събития и личности. Никога не съм искала това от моите студенти. Самата аз не работя по този начин. Но трябва да имаш памет за основните неща: факти, събития, закономерности, зависимости – за да си изградиш адекватна картина на света.

Затова Константин-Кирил, когато пише прекрасната творба „Проглас към Евангелието”, казва така: „Голи са народите без книги, безсилни да се борят срещу противника на техните души и затова ще попаднат в плен на вечната мъка”. И повтаря, че единственото оръжие срещу съблазните го коват книгите Господни. Ние живеем в 21. век. Дори да се абстрахираме от религиозното звучене, което е неминуемо за края на 9. и началото на 10. век, нека да вникнем в другото, в знанието. Когато нямаш знание, ти си безсилен, наистина си гол, не можеш да си обясниш елементарни неща и тогава лесно могат да те подвеждат. Защо говорим днес за

фалшиви новини и фалшиви ценности

Защо говорим за лековерни хора, защо съществуват измами? Защото самите ние се променихме и станахме благодатна почва да виреят подобни плевели. Отговорността за това, което става днес, не е нито на извънземни, нито на световен заговор. Всички ние вкупом сме еднакво виновни за това, което се случва.

24 май наистина е повод за много дълбоки размисли, които можем да поставим не само на официалните трибуни, но които всеки сам пред себе си, с ръка на сърцето, може да си каже.

– Как ръководеният от Вас Център работи за популяризиране на знанието?

– Центърът за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ е част от Софийския университет. Той е научно-изследователско звено, но същевременно тук се обучават и студенти, и докторанти. Идеята ни е да популяризираме колкото се може повече научните познания и културно-историческото ни наследство. Освен лекциите, освен научните проекти, по които се работи, които често пъти са наистина тясно специализирани, ние имаме широко разгърната дейност за популяризиране на науката. Правим например пътуващи фотоизложби, които се показват в много български градове. Подготвихме една изложба за Гутенберг и славянския свят, която проследява развитието на книгопечатането. Имахме изложба, посветена на славянските ръкописи.

В момента подготвяме две нови изложби. Едната се нарича „Азбука и история” и показва развитието на кирилицата в целия славянски ареал до книгопечатането и ролята на България за нейното разпространение. Другата е за България и папството през вековете. Това са теми, които до този момент не са поднасяни във вида, в който ще ги видите в нашите изложби. В изложбата „Азбука и история“ за първи път пред широка публика представяме непубликуван досега епиграфски материал, каменни надписи от средището край село Равна. Тази изложба е съвместно дело на специалисти от нашия център и на проф. Казимир Попконстантинов от Великотърновския университет. Другата изложба е подготвена съвместно със свещеник Страхил Каваленов от Велико Търново и проф. Красимир Станчев от Трети римски университет. Координатор от страна на Центъра и един от авторите е проф. Аксиния Джурова. Стремим се да формираме интердисциплинарни екипи, за да осветлим проблемите от различни страни и да поднесем на широката публика проверени факти, но популярно, разбираемо представени и обяснени, за да заинтригуваме хората.

Интерес към изложбите има от много градове в страната. Когато чествахме 1000 години от кончината на Самуил, нашата колега Албена Миланова и д-р Методи Здравков от Археологическия институт подготвиха изложба за него – този „страшен, смел и велик Самуил”, както са го наричали гърците, – която изложба обиколи всички по-големи градове на България. Явно има жажда за такъв тип знание, има потребност и ние се стремим да отговаряме на този интерес.

За нас е важно да запазим идеите на проф. Дуйчев и да достигнем до хората, които милеят за културно-историческото минало. В края на жизнения си път проф. Дуйчев издава две книги: „Пътеки към утрото” и „Страници от миналото”. И двете са сборници с негови популярни статии. Когато вече е член на 11 академии, когато има зад гърба си стотици публикации и участия в конгреси и конференции, и всепризнат световен авторитет, той казва, че най-важното е

натрупаното знание да достигне до повече хора, да се превърне в движеща сила

А не да бъде повод за сляп патос спрямо миналото.

Ние имаме героично минало, но какво знаем всъщност за него? Когато то се превърне в знание, преценката на всеки човек ще бъде много по-обективна и той много по-трудно ще се поддава на манипулации.

Аз не вярвам в конспиративни теории. Но като гледам как целенасочено се опростачва българският народ, започвам да си мисля, че управляващият елит, да ме прощава, има нужда от хора слабограмотни и нискокултурни, които да се поддават лесно на манипулация. Да си плащат данъците, да работят на чорбаджиите си и от нищо да не се интересуват – защото така се управлява най-лесно.

Интервю на Милена Иванова-Андреева

Споделяне