Съграждането на православните храмове в Стара Загора през Възраждането

Ваня Донева

През ХVІІІ – ХІХ в. българските градове са въвлечени в процесите на бавната, но постъпателна модернизация на Балканите. Култът към знанието и развитието на образователните институции се съчетава не само с навлизането на светски елементи, но и с началото на религиозното разграничаване на българския етнос. В историята на всеки народ има моменти, когато вътрешната енергия се концентрира в съзидание и изграждане на нова реалност, съответстваща на стремежите му. Такъв за българите е осемнадесети век, който донася промени в обществените нагласи и стопанското развитие.

Историята на православното храмово строителство през епохата на Възраждането, показана чрез примери за процесите и явленията в един град – Стара Загора – е възможност да се уловят общовалидните тенденции. Липсата на християнски култови средища в града през ХV-ХVІІ в. впечатлява минавалите през региона пътешественици.

Без съмнение, теми, за които няма богата архивна документация, се изследват трудно, а изводите и резултатите винаги могат да бъдат допълвани. Паметта на града не е пощадена от един от най-страшните врагове на историята – пожара. Пламъците на огъня поглъщат вещи и документи на всички местни етнически общности. Порутени и разрушени са домове, църкви, джамии. Изгарят лични и обществени библиотеки, заличават се местата на паметта.[1]

За османския период особено важни са все още непубликуваните и несистематизирани данни за града в архивохранилищата на Турция. За реконструкцията на миналото се разчита на наративните извори като спомените на Атанас Илиев и Атанас Иванов, първата история на Стара Загора, написана от Димитър Илков. За уточняване на регионалните събития особено значение има написаното от х. Господин Славов „Хронологическото описание на по-важните и забележителни събития в Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в ХІХ в.“, което се съхранява във фонда на РИМ – Стара Загора, и е публикувано едва през 2008 г. С проблемите около строителството на местните възрожденски църкви се занимава и Недю Александров Недев.

Целта на настоящото съобщение е да отговори на въпросите как и кога се съграждат православните храмове в Ески Загра. През Възраждането са издигнати четири православни черкви в града – в периода от 1743 г. до 1864 г. –  и те обслужват местното християнското население почти до края на ХХ в.

Обезбългаряването на Ески Загра[2] в продължение на три века обяснява липсата на православни култови места . Едва след завръщането на българите в града през ХVІІІ в. и обособяването на българските махали се възобновява местното християнско храмово строителство – съграждат се първите две църкви през ХVІІІ век.

 

Православното храмово строителство в Стара Загора през Възраждането

 

Черквата „Св. Димитър”

Единствената махала, населена с българи през ХVІІІ в. в чертите на старата крепост (хисарлъка), е „Имарет”.

Строителството на първата черква в града е проследено от Величка Койчева, която се базира на спомените на хаджи Г. Славов. Нейното началото се свързва с намерения двуезичен надпис за възобновлението на храма (1743 г.) – на български изтрит, но на гръцки език добре запазен (публикуван още през 1966 г. Вж. Койчева 2007, с.395 – 400). Както пише Атанас Илиев, първият нововъздигнат храм се счита за център на българщината и около него живеят представителите на българското население пред турските власти, наричани чорбаджии и наместниците на търновските митрополити, назовавани „екзарси“. ( Илиев 1926, с.3)

Възобновяването на храма не е потвърдено от археологически материали, т.е. не можем да кажем със сигурност, че на същото място е съществувала средновековна църква, но може да се тълкува като приемственост между църквата в Ново село и новосъградения храм в чертите на Стара Загора, дело на заселилите се в махалата „Имарет” новоселци.

Описанието на строителните периоди в спомените на х. Г. Славов е съвсем ясно. В началото религиозната дейност се извършва в т. нар. „попска къща“, чиято архитектура не се различава от останалите български жилища и не отговаря на каноните на черковната архитектура.

Едва през 1858 г. еноритите на „Св. Димитър“, които се черкуват дотогава в тясна и тъмна сграда, следвайки примера на съгражданите си, които подновяват старите си храмове, вземат решение за строителството на нов храм. Явно в първоначалния си вид църквата, наричана „папаз-еви”, съществува до средата на ХІХ в. През 1858-1861 г. са положени основите на съществуващия и днес храм на ново място (откупен е дворът на Кириакоглу) ( Илиев 1926, с.8) и това е видно от надписите, които и до днес са запазени на южната врата.

Със събраните средства се вдига каменен свод на черквата и само тя устоява на трагичните събития през юли 1877 г. В Стара Загора „само тя остана здрава, която турците, като не можли да я съсипят, изклали колкото жени, деца и мъже са намерили скрити в нея и я напълнили с плява, която отпосле запалили и черквата била опалена като пещ”. (Славов 2008, с.78)

Проследяването на строителните периоди и съвременния вид на сградата ми дават основание да бъда критична към информацията на Димитър Илков относно размера на храма и неговото унищожение по време на Освободителната война: „Новото заселване на Стара Загора… станало най-напред на мястото около старата черква Св. Димитрия. Българските предания говорят, че първа нова българска къща е било направена в двора, гдето се построи новата черква Св. Димитрия. …. но понеже не е било още позволено на българите да си правят черква, то новопостроеното малко здание, гдето се черкували, се наричало не черква, а попска къща – Папаз-еви. За да прилича на къща това здание, трябвало да има и комин. Старата черва Св. Димитрия, която изгоря във време на последната война, е била построена, както свидетелства надписът на български и гръцки език, упазен и до сега, на 1743 год. юний 29 ден, тя беше една дървена тъмна сграда с комини, която тъй също се е наричала попска къща”.

При обновяването на храма в средата на ХІХ в. са положени стабилните каменни основи на базилика и разрушенията по време на трагичните събития юли 1877 г. засягат предимно покривната конструкция.

След освобождението, благодарение на ентусиазма на старозагорци в края на април 1878 г. е почти възстановена църквата „Св. Димитър” „едничка останала не съвсем съборена” и в нея е отслужена Великденската литургия .(Илиев 1926, с.199)

Липсата на възможност махалата „Имарет“ да се разраства на североизток позволява на „Акарджа“, която е разположена в югоизточния край на града, да я изпревари, благодарение на прииждащото население от полските села и развитието на търговията.

 

„Св. Богородица” (Акарджанската черква)

В своите спомени х. Г. Славов не споменава точна година на съграждане на черква в махалата „Акарджа” („Кайнарджа”), но пише, че тя също е дело на преселниците от Ново село и се нарича „Въведение пресветой Богородици”. За градежа са използвани дебели мешови талпи, а не кирпич, постройката е дълбоко в земята, дълга около 20 метра, преградена надлъж с дувар, с комин. (Славов 2008, с.24).

По-късно Атанас Илиев и Н. Александров приемат за начална 1768 г., като според последния в началото преселниците се черкуват в параклиса на т.нар. Бабин Градин метох, по името на баба Града, която дарява своя имот за обслужване на религиозните нужди на българите християни. В първоначалния си вид постройката съществува до 30-те години на ХІХ в., когато еноритите на църковната община, като виждат, че османското правителство позволява безпрепятствено на християнските общности да строят черкви, решават да обновят стария тъмен храм. Събират волни помощи от християните в града и селата и се изважда ферман чрез търновския митрополит Иларион. Събаря се старото здание и се строи ново, като според преданието в темелите на дясната страна на черквата са закопани свещени български драгоценности. През 1840 г. храмът е осветен от Червенския епископ Неофит. (Славов 2008, с.46-47) Черквата разполага и със свой печат с надпис „Печ. Ески Заарска в Акарджа мах. Введ.пресв.Бого. 1842“.[3] (Неделчев 1998, с.67)

В края на ХVІІІ и през първата половина на ХІХ в. занаятите и търговията имат все по-голям дял в икономическия напредък на Ески Загра. Те са упражнявани главно от българите. Стопанският просперитет и разширяващите се контакти с европейския свят са основен двигател за формиране на възрожденския облик на града и за утвърждаване на българското национално самочувствие. Третата българска крайнина, разположена в югозападната част на града, се стреми да не изостава от другите две (Илиев 1926, с.4)  – и махалите се надпреварват коя да блесне в народно-църковните и училищни работи и в представителството пред турските власти.

 

Черквата „Св. Никола“

Съществуващите през ХVІІІ в. две черкви са недостатъчни за многолюдното българско население в града в началото на ХІХ в. В западната част на града са разположени 3 български махали Мисирска (Хамит-факъ), х. Турхан и х. Махмут. Там се намира и Рилският метох, като един от монасите – Паисий, се споразумява с местните чорбаджии да вдигнат една малка черква, като за това е издействан султански ферман и там започват де се черкуват през 1801 г.

Настъпва период на борба между българските първенци от старите и новите махали. В резултат на тези конфликти и машинации се стига до събарянето на „Св. Никола“ през юни 1808 г., когато турците, по заповед на заарския управник Мехмет бей Капуджибашията, разрушават черквата и обезобразяват светите икони. Запазената църковна утвар се съхранява в една стая на Рилския метох до повторното вдигане на черквата през 1836 г. (Славов 2008, с.27)

Връщането на християните от трите махали в черквата „Света Богородица“ удовлетворява главния инициатор на това срамно дело – Георги Пухооглу. Според Славов, народното поверие говори, че всички, които са взели участие в това дело, са наказани от Божието провидение.

Подновяването на черквата „Св. Никола“ се инициира след Одринския мир (1829 г.), когато местните градски първенци, зарадвани от дадените от султана правдини, се събират и решават с волна помощ да извадят от султана нов ферман за храма. Те вземат от владиката Иларион препоръчителни писма. Тук следва един опит за фалшифициране на съдържанието на височайшия документ от страна на тогавашния аянин Едип ага, с който се променят размерите и височината на черквата. Със съдействието на владиката е изпратена нова депутация в Цариград с фалшификата, която след тримесечен престой и около 100 000 гроша разходи успява да се сдобие с разрешение и да издейства смяната на Едип ага с х. Фариз молла.

Строителството започва през месец август 1833 г. и завършва през месец юни 1844 г., а освещаването е извършено от Търновския митрополит Иларион през септември с.г. В новопостроения храм се черкува и българското население от северозападните махали „Гебран“ и „Ибни Айваз“. Това е единствената черква, която променя мястото си след Освобождението и се премества една улица на север по новия градоустройствен план.

 

Черквата „Света Троица“

Жителите на северозападните махали „Гебран”, „Ибни Айваз”и „Джуниет”, които имат българско училище, но нямат храм, също решават да съградят черква, защото онези, в които се черкуват, са твърде отдалечени. За целта купуват един парцел и успяват да издействат от местната власт, с посредничеството на Българската община, мазма [4]. Това, по думите на х. Господин Славов (Славов 2008, с.102), е необходимо, защото през 60-те години на ХІХ век ферманите за изграждане на черкви се издават от Високата порта само след представяне на документ, съгласуван с местните власти.

Пред 1864 г. започва изграждането на храма, но поради липса на достатъчно събрани средства еноритите решават да вдигнат първо оградата и дюлгерите вдигат еднометров зид. Това се посреща с неодобрение от част от местните турци. Предвождани от Садък бей, в един петъчен февруарски ден, те събарят оградата до основи, с мотива, че новата черква е твърде близо до техните гробища. Напрежението нараства и на следващия ден се предвижда събарянето на фенера на черквата „Св. Димитър”. До там не се стига, защото надделява позицията на благоразумното турско население.

Местните български първенци отправят жалба до пловдивския мютесарифин и одринския валия. Реакцията на Нусрат паша, като представител на централната власт по отношение на конфликта, е доста интересна (Славов 2008, с.106). След като прочита фермана, предоставен му от българските първенци, той се обръща към местните турци с въпроса „с каква смелост са дръзнали те да направят тази постъпка и са съборили оградата на черковния двор, за чиято направа българите имат на ръка височайшия ферман” (Славов 2008, с.106). Агите, бейовете и каймакаминът се оправдават, че това се извършва без тяхно знание от едни прости турци, защото тази черква ще бъде много близо до гробищата им (Славов 2008, с.106 – 107). Очевидецът на събитията разказва за справедливата присъда на Нусрат паша, който пита българите какво обезщетение искат за щетите и след като последните отказват такова, той постановява виновниците да вдигнат дуварите на черквата, да се заведе срещу тях углавно преследване и да се накажат според закона. Тази постъпка насърчава еноритите и те веднага започват строежа на храма и го завършват през 1864 година. А виновните турци (17 души) са наказани с глоба и три месеца затвор. „Тъй се свърши една трагическа комедия и еноритите преждевременно съградиха черквата си с принуждение” (Славов 2008, с.108).

Вдигнат е и последният храм, по чиито зидове и до днес личат следи от гюлета, превърнали се в мъчителен спомен за събитията по време на старозагорския бой на 19/31 юли 1877 г.

Съграждането на православни храмове помага на българите да изявят своята идентичност, да се обособят като група, следваща общи цели. То отразява и промените в етническия състав на градовете, както и нарасналия икономически потенциал. Преходът от „попската къща“ към същинско храмово строителство отразява икономическото замогване на местното българско население и неговия стремеж към практическа реализация на обявената в империята свобода на вероизповеданията.

През ХIХ в., като следствие от политическите събития, борбата за самостоятелна  българска църква се превръща в общонароден проблем, който допринася за духовното обединение на българите и подтиква разгръщането на църковното строителство. Четиридесетте години на XIX в. са време, когато почти няма селище, в което българското население да не издигне нова църква „над земята“ и в нея да не се служи на „български език“.

През 40-те год. на ХІХ век градът активно се включва в движението за църковна независимост. Първи изхвърлят гръцките богослужебни книги черкуващите се в църквата „Св. Никола” (1847 г.). Последват ги енориашите на „Св. Димитър” и „Св. Богородица”. Развитието на просветното движение е свързано и с религиозното осъзнаване – „управлението и поддържането на градските училища до 1848 г. беше от черквите …“ (Иванов 1885). Дълбоко съпричастни към Българския Великден, старозагорци официално се отказват от духовната си принадлежност към гръцкия търновски митрополит на 11/24 май 1850 г. в деня на светите братя Кирил и Методий.

На църковния народен събор в Цариград (1871 г.), на който Стара Загора е представена от х. Г. Славов, се взема решение за създаване на Загорска епархия.

 

ЛИТЕРАТУРА

Аяров, Кънев, Ганева 2004: И. Аяров,  Н. Кънев, Н. Ганева. Възрожденска Акарджа и Стара Загора, Стара Загора, 2004.

Василева, С. Историческите стенописи в старозагорската църква „Св. Димитър“

Воалери 2005: П. Воалери. Между два свята. Българите в Румелия ХVІІІ-ХІХ в., Кама, 2005

Димитров 1894: Г. Димитров. Княжество България. Историческо, географическо и етнографическо отношение. Ч.І, София, 1894, с.56

Донева 2008: В. Донева. За археологията и иманярството. – В: По пътя на миналото (сборник научни статии по повод 65-годишнината на д-р Георги Китов), Арос, София, 2008, с.85-87

Иванов 1885 : Ат. Иванов, Черти из животът и записки на Атанас Иванов, бивший учител в Стара Загора. Сливен, 1885

Илиев 1926: А. Илиев. Спомени на А. Т. Илиев, София, 1926, с.8

Илков 1908 : Д. Илков. Принос към историята на градь Стара-Загора, Пловдив, 1908, с.39

Кирчева 2005: Ж. Кирчева. Стара Загора в архитектурни образи, Стара Загора, 2005, с.51-72

Коева 2003: М. Коева. Градоустройствено-художествени принципи на Възраждането, Издателство LiterNet, 2003, Първо издание, електронно; http://liternet.bg/publish9/mkoeva/teoria/grado.htm

Койчева 2007 : В. Койчева. Някой моменти от съграждането на старозагорските църкви “Свети Димитър” и “Свети Николай” в непубликуваните спомени на хаджи Господин Славов. В: Известия на Старозагорския исторически музей, том ІІ, Стара Загора, 2007

Недев 1993: Н. А. Недев. История на храм-паметника „Св. Троица“ и мавзолей-костница „19 юли 1877“, Стара Загора, 1993

Неделчев 1998 : Ив. Неделчев. Летопис-календар на събитията в Стара Загора от VІІ век пр. н. е. до средата на ХХ век, Стара Загора, 1998 с.35, 40, 41,42, 48, 56, 63, 64, 115, 118, 134

Николов, Койчева 1966: Д. Николов, В. Койчева, Каменни надписи от ХVІІІ век в Стара Загора – Известия на етнографския институт с музей, ХІ, 1966, с.119

Славов 2008:   х. Г. Славов. Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в ХІХ в., Стара Загора, 2008

Челеби 1972: Евлия Челеби. Пътепис, Превод от османотурски, съст. и ред. на Страшимир Димитров, С., 1972

Цветкова 1981: Б. Цветкова(състав.). Френски пътеписи за Балканите – ХІХ в., т.ІІ

[1] През 1652 г. Евлия Челеби отбелязва

наличието на 14 махали, но не споменава

нито една българска

[2] Името на Стара Загора през осман-

ския период

[3] Според Иван Неделчев се съхранява в Църковния музей в София – с.67

[4] Мазма (тур.) – предписание

 

Текстът е публикуван в Брой 7 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)