Старозагорският препис на Паисиевата история

„Днес повечето от нашите деца знаят за Паисий само името му – казва Ваня Донева-Ценкова, главен уредник на Регионалния исторически музей в Стара Загора. – Далеч съм от мисълта, че трябва да са чели от кора до кора „История славянобългарска” (макар че тя не е голяма и не е проблем да бъде прочетена), но има части от предговора, които формулират целта на Паисий и звучат актуално и днес. Ако не се познава миналото, няма как да вървим напред.

Паисиевата история е по-скоро литературно съчинение, в което историческите факти не са съвсем коректни, но Паисий се връща към корените на българите и иска те да се превърнат в тяхно упование. Това става преди опитите за гръцка експанзия, които ще последват петдесетина години по-късно. Дори само фактът, че половин век предварително Паисий успява да схване тенденцията, чрез която българите да оцелеят – да не се срамуват от своя род и език, – му отделя достойно място в българската история“, подчертава Ценкова. Тя предостави за читателите на списание „Аязмо“ интересни сведения за т.нар. Старозагорски препис на Паисиевата история:

 

Старините – свидетелства за историята на град Стара Загора

“Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно…”[1]

                                                                                               Паисий Хилендарски

Проблемът за осмислянето на културно-историческата идентичност на българите е същностен през периода на Българското възраждане. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива.

Новите идеи се разпространяват от местните духовници и просветители, които стоят близо до народа по своя мироглед, култура и начин на живот. Те възприемат от миналото предимно онова, което служи на националната кауза, и го приспособяват към особеностите на народа. Това дава възможност на българите да осъзнаят своята историческа съдба. Създава се общност на възгледите чрез свързване с миналото, но с поглед към бъдещето. Издига се постепенно народното съзнание до степен на колективно чувство за единство на принадлежащите към една нация хора, на базата на единна територия, език, култура и национални интереси. Открояват се и различията между балканските народи, които преоткриват своята историческа и национална самобитност.

На прага на Новото време именно в “старините” българите търсят своите аргументи в националистическия спор. Този процес на идентификация е в унисон с общоевропейския дух на издирване на корените на нациите и на етногенезиса изобщо.

А Стара Загора е град с древна история, в която се преплитат съдбите на различни етноси.

През първата половина на ХІХ в., в процеса на оформяне на българската национална доктрина, неговите жители започват да преоткриват своята история чрез опознаването и опазването на „старините” – свидетелства за минали възходи и падения.

Старините – фактор за духовното пробуждане на българите

Паисий, като проповедник от Новото време, говори вече не “просто за вяра, за светци и за оня свят”[2], а за българска вяра, за български царе и светии, и за този свят. Той завещава своята “История славянобългарска за народа, царете и светиите български и за всички деяния и събития” на потомците със завет: да се чете, преписва и разпространява.

Това е най-ранният текст, позволяващ по-пълни наблюдения върху процеса на конструирането на българската национална история. Рожба е на епоха на сериозни изменения в живота на българското общество, свързани с постепенната интеграция на Балканите в европейския свят, който добива нови очертания в съзнанието на българите. Многобройни са преписите на Паисиевата история от ХVIII и началото на ХIХ век. В създаването им участват видни български книжовници. Разпространява се в печатен вид през 1844 г. и се използва най-вече в преподаването по история в българските училища през втората половина на XIX век.

Съдбата на Паисиевата история илюстрира съзнателното усилие за консолидиране на българската общност около изконни ценности и създава собствен разказ за миналото на нацията – митология, която да я легитимира както пред своите, така и пред другите.

Българинът, нечел дотогава книга, която да разказва за миналата слава на народа му, за съдбата на държавата, за вярата и езика му, чете и препрочита с увлечение първата история. И преписвайки я, добавя нови факти или вметки в празните полета. Идеята е да се възкреси и да се помни миналото на нашия народ, като се напише историята му.

Днес на историческата наука са известни

около 70 преписа и преправки на Паисиевата история,

като четири от достигналите до нас са свързани със Старозагорския регион: Първа Змеевска преправка, Втора Змеевска преправка (1831 г.), Чирпанска преправка (1831 г.) и Старозагорски препис (1837 г.).

Интересна е историята на т. нар. Старозагорски препис, който е по-скоро преправка и съдържа сведения, които липсват в историята на Паисий. Направен е през 1837 г. и играе важна роля за духовното пробуждане на българите от Ески Загра (Стара Загора).

Ръкописът съдържа 53 листа, от които 52 са номерирани поред и 1 е полусъбран, притурен в предисловието. Липсва заглавна страница. В послеслова има дата, на която денят не се чете, но са ясни годината и месецът на завършване на преписа – 1837, април: „Вестно творимъ какво 13 цар махмутъ вторий излезли от цариградъ сасъ вампоръ гемиси по морето и излезли по сухо во варна и от тамъ отиди покрай дунава по градовети и са варна презъ терново и габрово и казанлъкъ и през захра мина на маi а 10 день и презъ едрене и си отиде у цариградъ тихо”[3].

Този ценен ръкопис е

дарен на библиотеката на Девическата гимназия

на 27 юни 1894 година от г-н Христо Кожухаров, адвокат. След създаване на Археологическото дружество в Стара Загора, през 1907 г. влиза в музейната сбирка от старопечатни книги.

Днес се съхранява във фонд „История на България ХV-ХІХ в.” на Регионален исторически музей – Стара Загора, под инв. № 6 Сз 108.

Няколко преработки на Паисиевата история, за които имаме косвени данни, са свързани със Стара Загора – Търновските преписи на П. Р. Славейков и Хр. Драганов, направени на основата на Еленския, който пък е преписан от Котленския с добавки от Старозагорския царственик, донесен в Търново от К. Фотинов.

А на други следите се губят в забвение…

В писмо от 12 април 1851 г. на Ески-Заарската черковна община до Александър Екзарх е отправена молба да се предаде вероятно на английския посланик в Цариград екземпляр, препис или преправка, за който се казва: „Тая история, на която первата рукопис ние в обществото си като едно съкровище съхраняваме, но кое време е писана нам не е известно”[4].

Не бива да се пренебрегват и сведенията, оставени от П. Р. Славейков за

изчезналите преписи на Паисиевата история, свързани със Стара Загора[5]:

„В 1842, тогава, когато преписувахме с Драгнова този ръкопис и го съставихме в едно с отец Паисиевата история, аз тогава не отбирах и не забележвах тези работи, но когато втория път го видях и ми го поклони Ал. Екзарх, аз тогава си припомних, че и първият от Стара Загора ръкопис у Фотинова беше същият, писан някак по-грамотно и по-художествено от отец Паисиевата история, която при всичкия си славяноболгарски, калугерски стил не се отдалечаваше от простия и разбирания от народа език, а езикът на Старозагорския ръкопис се възвишаваше на много места до чисто славянски стил и в много приличаше на стила на Неофита Хилендарца…

Другият ръкопис, който К. Фотинов донесе от Стара Загора, захващаше много по-отнапред, от славянски някои кралеве в Илирик, и произвеждаше името на българите от краля им Болга. Този същия ръкопис нещо подир 25 години и повече видях у Александра Екзарха, добре преписан и хубаво подвързан с алтън варак по листовете и по корите. В това време Ал. Екзарх ми я поклони и тоя ръкопис изгоря с другите ми книги при разорението на Стара Загора във войната на 1877”.

„История славянобългарска” е емоционален исторически разказ за миналото на българите, който, връщайки се към корените, пробужда българското самочувствие.

Паисий Хилендарски не само събира, но и умело използва силата на фактическия материал, извлечен от страниците на старите документи и ръкописи. Така се поставя началото на целенасочено и системно издирване и използване на исторически изворов материал. Неговите последователи допълват написаната история, издирват и събират стари документи с цел да ги съхранят, да ги направят достояние на народа.

 

[1] Текстът е предаден на съвременен книжовен език по зографски ръкопис, обнародван от проф. Йордан Иванов: История славеноболгарская, собрана и нареждана Паисием иеромонахом… Стъкми за печат по първообраз Йорд. Иванов, София, 1914.

[2] Паисий Хилендарски. История славянобългарская, (1762), А. Теодоров, Пловдив,1898.

[3] Отчет на Марийнската Държавна Девическа Гимназия въ Стара-Загора за учебната 1896/7 година.Стара Загора, 1897, с.135.

[4] Илиев, Ат. Спомени на Атанас Т. Илиев.

София, 1908, с.7.

5 За влиянието на Паисий върху П. Р. Славейков вж. Баева, С. Някои моменти от развитието на сръбската литература и творчество на Петко Славейков. – В: Известия на Института за литература (БАН), кн. XVI, 1965, стр. 3-59.