Старецът Моисей Светогорец: Времето на кризата и кризата на времето

Покварата стана общо явление. Никой не очакваше толкова бърз обрат на всичко. Главно място в дома зае божеството телевизор. Той се настани на мястото на древното огнище и иконостаса. Телевизорът стои буден като кандило. Да свети и да помрачава, да изопачава, да подправя, да хипнотизира, да пласира нови идеи, нов морал, нова житейска позиция. За да се наложиш, трябва да си млад, красив и богат. Вече не говорим за етос, ценност, характер, достойнство и т.н. Телевизионните водещи са се превърнали в прокурори и палачи. Предаванията представят като форма на свободата хомосексуализма, свободното съжителство, абортите, дори т. нар. леки наркотици. Окаяният човек си въобразява, че се освобождава напълно чрез анархията и своеволието. Той заглушава своята съвест, помрачава своя ум, задавя чувствата си, хвърля се безумно в насладата на материята, в едно странно празненство на тлението.

Покварата настъпи с отчуждаването на човека от Бога и ближния. Загубен беше дълбокият смисъл на живота. Съперничеството, нелоялната конкуренция, високомерният протагонизъм създадоха големи вътрешни празноти и силни пукнатини в човешката личност. „Сега е съд (над тоя свят)“ (Иоан 12:31). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение“ (2Кор. 6:2). Нужни са искреност, сериозност, доблест, пряка помощ. Няма време за оправдания и отлагания. Обвиненията, крясъците, укорите не са от полза. Светлините трябва да се насочат вътре към нас. Всички да видим себе си очи в очи, без увъртания и дълги уводи. Средствата

за информация постоянно насочват светлините мощно към другите. Те обичат лесната критика, но не и строгата себекритика. Обикновено се сравняваме с най-лошите. Аморалните говорят за морал, а непомирисалите тамян – за очистване на Църквата. Моралистични ритори крещят дразнещо от телевизионния екран, говорейки за покварата, за да се разтоварят и приемат поздравления за това колко хубаво са говорили.

Покварата е залегнала дълбоко в душата на човека. Там трябва да се локализира проблемът. Нека не търсим далеч от нас нещо, което е в нас. Христос настоява за вътрешно трезвение, себекритика, себевглеждане, себепознание, себеукоряване и себеобвиняване. Свобода означава най-вече ти да правиш каквото искаш със своето аз, а не то с теб. Доблест е да победиш своите страсти.

Днес човекът е въображаемо свободен

Той си мисли, че е добре, докато изобщо не е добре. Това е ужасно нещастие. Този многознаещ,  свободен и важен човек често се самозаблуждава и самоиронизира. Той се увлича от суеверия, вярва в късмета, съдбата, предопределението, магиите, хороскопите, предсказанията на звездите.

Материалистите отдавна са отхвърлили всякаква религиозност и както казахме преди, са обожествили плътта и парите. Човекът днес не иска да има задължения и дългове. Той желае да има само права. Права, за които страшно страда. Единствената и постоянна любов към материята никога не може да създаде непокварен човек. Човекът придобива етос, когато обича духа. Ако Христос не присъства сред човешките отношения, тези отношения са готови да рухнат. Ако човекът не премине от коравото „его“ в човеколюбивото „ти“ и няма лична среща с живия Бог, той ще се бори напразно. Ако не се доверим на Бога и ближния, ще страдаме от самотата и въпреки всички усилия, животът няма да се промени. Той всекидневно ще потъва сред досадата. Сред духовната празнота се развива лицемерието. Бидейки повлиян от западния начин на живот, съвременният човек се отдаде безгранично на свръхконсумацията. За съжаление, в нашия свят управляват фарисеите.

Автономизирането в един

демоничен индивидуализъм,

с единствена визия щастието и охолния живот, задълбочава кризата. За това допринася и телевизията. Успял, както казахме, е само младият, красивият, силният, богатият. Нито дума за възпитание, вяра, идеали, етос и характер. По домовете се е увеличил броят на телевизорите и е намалял броят на разговорите. Трябва да се събуди съвестта, да си припомним детската невинност, отново да се сгрее вярата, да се развие блага тревога за покаяние, преобразява-

не и извисяване. Трябва да преоткрием божествения страх, дълбокия смисъл на съществуването на човека, сакралността на уникалната човешка личност. Струва си да се открият непорочната религиозност, взаимното уважение, разбиране, помощ. Съвестта не може да понася повече признаването на злото. Тя е призвана да въстане, да се противопостави, да проповядва словото на истината.

Не трябва да се ограничаваме само до описание, което води до отчаяние. Необходима е оптимистична борба. Всеки в съществуващия мрак нека запали своята свещ и постепенно ще разсее мрака, който ни изморява. Инструментът за

преобразяването на света е в ръцете на всеки един от нас

Кризата не трябва да ни остави в монотонна, ропотна и голословна критика. Нека започнем от себекритиката. Оттам ще започне повторното възстановяване. Нека сълзите измият нашите беззакония. Словото на Христовата Църква не е свършило, нито се е увредило. Нека бъде чуто повторно – и най-напред от нас, които го проповядваме. В един свят на поквара, измама, подозрителност, лъжа, ласкателство и безчовечност трябва да бъдат чути Христовите блаженства, словата на светците, мъдростта на пустинните старци. Нека не ни възпрепятстват никакъв страх, леност, бягство от болката, нито да отлагаме. С помощта на святото любочестие, за което говори старецът Паисий, сме призвани към смел подвиг на лично противопоставяне и тайнствен бунт, към постоянно изрязване на страстите и жънене на добродетелите. Човекът е призван свободно да избере благото, красивото, свещеното, вечното, подвизавайки се мощно и смирено, а не предварително да се предава и да бяга от болката.

[…]

Още една причина за сериозната криза на нашето време е

непрекъснатата гонитба на насладата

Една абсурдна наслада, която според св. Максим Изповедник води до страданието. Насладата не се състои само в служението на плътта, но и във вулгарността, нечестието, неудържимия евдемонизъм и безотговорност. Това страдание, което идва от неразумната наслада, може да стане будилник или трамплин за отърсването от безсрамния живот. Болката трябва да доведе до себеизцеление. Дотук и не по-нататък. Не може повече – трябва да каже човекът мощно на себе си още сега. Отчаянието за нашето заблудено аз да ни даде надежда, кураж и сила. Чувството за самота, което в крайна сметка се създава от непрестанната гонитба на насладата, трябва да провокира смелост за освобождаване от злия навик.

Похотливостта вече е открита. Страстите биват глезени и се възхваляват. В телевизионните игри

човекът се самоунижава,

плащат му и той се радва за своето публично оголване. Лицемерите се представят за нелицемерни. От друга страна, както казваше мъдрият старец Емилиян Симонопетритски: „Обикновено неморалните говорят много за морал и са крайно строги!“. Наистина морализмът на аморалните е голямо заболяване. Писателят Ангелос Терзакис казваше, че днес хората имат изключителни постижения основно в две сфери: в технологичния прогрес и в усъвършенстването на лицемерието! Етосът на истински нелицемерните хора още крепи нашия свят. Може да има цена, но има и за печалба скъпоценния мир на сърцето. Честният живот често създава победени победители. Може да не предлага първи места, но дарява тиха съвест и това несъмнено е нещо много важно.

В своите известни слова за любовта св. Максим Изповедник казва, че в зависимост от това как използваме вещите, ставаме порочни или добродетелни. Съществува употреба и злоупотреба, неправилна употреба, излишество, пресищане и разточителство. Св. Йоан Златоуст казва, че грях не е виното, а пиянството.

Отхвърлянето на всяка граница не е истинска свобода

Светският човек, бидейки дразнен от присъствието на Бога в света, Го отдалечи от себе си, мислейки, че по този начин необезпокоявано ще се радва на пълна свобода. Това, което днес интересува човека, е да спечели много пари, да живее охолно, никой да не го безпокои. Така той заглушава своята съвест. Стигнахме дотам – да имаме висша технология и крайно низша човещина.

В крайна сметка, множеството „улеснения” затрудниха живота и големият комфорт създаде обилно отегчение. Често се говори за качество на живота, повишаване на жизненото равнище, нарастването на дохода на глава от населението, но нищо не се споменава за намалелите духовни ценности, отхвърляните свещени закони, отричаните живоносни истини. Чувствителните, срамежливите, честните, благородните хора нямат място в един индивидуалистичен, жесток, горделив, съпернически и властнически свят. Липсата на съществена радост в живота на мнозина обаче ще повдигне любопитния въпрос за това накъде вървим. Настоящият живот е място за изпити – за нашия прием във вечния живот. Никога не трябва да забравяме това. Ние не сме безсмъртни на земята. Ние сме гости и временно пребиваващи на земята. Пред килията на един светогорски монах пише: „Днес е моя, утре на друг, и никога на когото и да е“. Ние съществуваме на този свят, за да познаем Бога. Крахът на това същностно запознаване с Бога е най-голямата трагедия на човека. Срещата на човека с Бога ще го възпълни и ще му дари пълна радост.

Разбирате, че говорим не толкова за криза на времената и на институциите, колкото за кризата на хората. Объркването, безредието, безпокойствието, агонията, безбожието измъчват силно човека. Той крачи бързо в едно поле без видимост. Облаците и мъглата не го оставят да различи своя път, който води надолу. Светът бърза да стигне до своя край. Един живот без смисъл в тези (изброени по-горе) неща може да завърши. Мъчителното е, че човечеството върви към самоунищожение. Завистта, злопаметието, разпрата, жестокостта доминират. Популизмът работи в ущърб на хуманизма. Равенството на социализма създаде концентрационните лагери за инакомислещите. Варварството на капитализма стъпка по-слабите. Хуманизмът без Бога е опасен, фалшив, гибелен.

[…]

За да настъпи съществена промяна и париране на кризата, Църквата трябва да отхвърли излишните неща, да се занимае с важните и съществените, семейството да се съгради повторно, отечеството да се обикне, обществото да стъпи отново върху най-здравите основи. Тройният съюз „Православие, родина и семейство“, който за съжаление доскоро бе експлоатиран от мнозина, трябва да открие своето място, ценност и чест, без фикс идеи и крайности. Ние сме призвани към борба, бдение, бодърстване и правостоене. […]

 

Текстът е публикуван със съкращения в Брой 4 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)