Св. Паисий Хилендарски – погребан близо до Чирпан?

„След като написал историята си с много труд, той като същински равноапостол тръгнал да я разнася навсякъде по българската земя, за да я четат и преписват. По този начин преподобни Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. И в тази усърдна дейност на равноапостол и народен будител той умира неизвестно где, може би мъченически – ако не убит от вражеска ръка, то сломен от преумора. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден – 19 юни, когато се чества преподобни Паисий Велики“, разказва житието на св. Паисий Хилендарски. Всяка година на 19 юни Българската православна църква почита неговата памет. Този път денят на светеца съвпадна с големия Господски празник Петдесетница, но това не пречи отново да си припомним с обич и признателност преподобния радетел за българската свяст.

Споровете за гроба на св. Паисий продължават и до днес. Историците не са категорични, а редом с Асеновград, в спор за това къде е приключил земния си път авторът на „История славяноболгарская“ влизат Самоков, босилеградското село Рударци, с. Горско Абланово (обл. Търговище)…

Възможно ли е св. Паисий да е погребан в село Средно градище, община Чирпан? Тази хипотеза е изложена в една публикация от 50-те години на миналия век, която ви предлагаме.

 

Из нашето минало

В бележки от 1921 г., оставени от покойния Георги П. Аянов от Бургас, добър познавач на Странджанския край, намираме интересни сведения за едно духовно лице, странствало в Тракия през втората половина на ХVІІІ в. Сведенията са събрани по онова време (1921 г.) от някоя си баба Дона Костадинова Колева, родом от с. Евджилери (Средно градище), Чирпанско, преселила се там от с. Чавдарлък (Ръжица), Айтоско. По време на разпита баба Дона била към 80 г., но добре запазена. Ето какво е записано от тази старица относно една легенда за присъствието на един странстващ монах в нейното село.

Събитията, за които става дума, са били слушани от нейната майка, която била 10-12-годишна, когато починал монахът. Всъщност сведенията идвали главно от бабата на баба Дона – баба Гана Минчовица, в чиято къща и на чиито ръце издъхнало това духовно лице.

„Когато един ден по „икиндия” (четири и половина следобед) – разправяла баба Дона – баба ми наливала вода от Стоиловия кладенец край селото, по пътя, който иде откъм съседното село Калфата (Съединение), северно от Евджилери, и минава край кладенеца, се задава един стар поп със сиво конче и с мешинени дисаги. Като съгледал баба ми, че налива вода, спрял се до кладенеца, поздравил я и казал: „Добър вечер, бабо”. Баба ми му отговорила и го запитала откъде е. „И аз сам не зная откъде съм – отговорил старецът – моята е вече свършена.” След това запитал баба ми може ли да намери в това село жена, която да го гледа, защото нямал вече сили да ходи.“

Баба Минчовица, която тогава била вдовица на седем деца, като се смилила над него, прибрала го в своята къща, където останал до смъртта си. Монахът бил така окъсан и изморен от дългия път, тъй отпаднал и изнемощял от скитнишкия живот, че трябвало много труд и големи грижи, за да го пречистят и преоблекат. От свян и болки попът (така го нарича баба Дона) не искал толкова много да се грижат за него, но понеже бил болен и немощен, баба Минчовица почти силом го почистила и облякла. Попът викал от болки, които изпитвал, когато се преобличал. Голямата дъщеря на бабата (Пена) носела вода, за да го измият, и попът бил преоблечен с дрехите на дядо Минчо.

След ден-два попът се почуствал по-добре и помислил за своя кон, който много обичал. Той молил домакинята и децата й да се погрижат за него и добре да го гледат. А когато станал от легло и започнал да се движи, попът сам гледал коня си.

За коня на дядо поп се запазила следната легенда. Кончето му било сиво, младо и хвъркато и знаело всякакви талими. Един празничен ден, когато момците играели хоро в селото, някои пожелали кончето на попа да води хорото, за да видят може ли кон хоро да води. Въпреки че попът не се съгласявал да им го даде, за да не го хванат уроки, момците го извадили от обора и го завели на селското игрище. Когато момците се наловили на хоро, конят бил поставен начело на хорото. Шията на коня била окичена с муски. Когато конят обиколил един път хорото, той се пукнал и умрял. Голяма била скръбта на дядо поп от смъртта на коня. Той му прочел молитва и го погребал, и горко плакал, като думал: „Конта, конта, конта”.

Една седмица след своето пристигане в селото, когато се почувствал по-добре, попът казал на баба Минчовица да му даде от дисагите голямата книга (историята) и да повикат всички селяни пред къщата, за да ги поучи нещо. Когато целият народ от селото бил събран, попът започнал да чете от своята книга. По-право, той не чел, а разправял науст, защото от старост недовиждал добре и защото знаел науст писаното в книгата.

Запитана върху какво е говорено от попа, баба Дона отговорила, че не помнела, но майка й много пъти разправяла пред нейните братя и сестри дълги истории от това, което попът е говорил на селяните. Разправял е какво е било по-рано българското царство, как са дошли турците, какво сме имали и че пак ще дойде време да се освободим, да имаме царство, както по-рано, и много още работи разправяла майка им. Той е говорил още да предаваме на деца и внуци това, което е било и което ще се случи. Разправял е много разпалено, мало и голямо са го слушали и дълго време са помнили неговите истории.

Когато баба Дона била на 8-9 години, ходела с майка си на гробищата, за да преливат техните умрели (бабата била десетото най-малко дете на баба Райна Начовица). Там тя виждала майка си да прелива и един гроб на другия, долния край на гробищата. Тогава именно майка й започнала да разправя за онзи поп, който поучавал народа и който умрял в ръцете на баба й Минчовица, и който е погребан там. „Трябва да го преливаме – казвала тя – и да не го забравяме, защото той голямо добро е сторил на народа и тук е умрял като чужденец.”

Баба Дона си спомняла, че върху гроба имало дървено кръстче с кръгообразна форма отгоре, което било изгнило, та майка й често го изправяла и подпирала с камъни. Майка й също разправяла, че попът носел със себе си сребърен кръст и патерица, също, че той бил много стар, с голяма брада до пояс, нисък на ръст, сух и слаб, казвал, че идел от Сръбска земя и се наричал Паисий. Последното име баба Дона изговаряла с една несигурност, но после твърдяла, че така се наричал. Възможно е, добавя Георги п. Аянов, това име бабата да е чувала от друг някой разпитвач преди него.

От всичко казано, у Георги п. Аянов е сложено убеждението, че съвременник на събитията е била баба Минчовица, но разказите на баба Дона изглеждали правдоподобни и не противоречели на хронологията. Знаем, че славянобългарската история на о. Паисий е много пъти и от мнозина преписвана и прочитана на народа. Котленският поп Стойко Владиславов, по-късно епископ Софроний Врачански, преписал историята през 1765 година, когато там се намирал сам о. Паисий, и оставил историята в селската църква за обществено ползване. Един от последните преписвачи на Паисиевата история е видният наш писател и общественик дядо Петко Славейков от 1842 г.

От няколко места в историята се вижда, че о. Паисий говори като очевидец за някои краища в България и трябва да се приеме, че той е доста пътувал, преди да отиде в Света гора, и после като Хилендарски пратеник.

Къде ще е разнасял отец Паисий своята история, не се знае. След 1765 г. престават всякакви положителни данни за живота му. Двадесет години по-късно пак се явява един светогорски о. Паисий в Цариград, за когото се предполага, че е нашият Паисий. През 1784 г. Паисий е още жив и е на 62 години. Преданията посочват смъртта на Паисий в 1806 г.  Според пресмятанията на Георги п. Аянов майката на баба Дона се е родила към 1797 г. и тя ще да е била десетина години, когато е починал Паисий – обстоятелство, което се схожда с разказа на бабата.

Кой е бил погребан всъщност в с. Евджилери, е неизвестно. Тук само се предава един разказ, един спомен из нашето минало, който трябва да се запази за поколенията. Във всяка легенда, във всяко предание се крие едно зърно на историческа истина, която истина би помогнала някога на бъдещия изследвач да открие самата действителност.

Иван Велков

Материалът излиза за първи път в „Църковен вестник”, брой 13 от 18 февруари 1955 г.

Бел. ред. Със село Средно градище е свързан един монах Паисий, таксидиот на Рилския манастир, но той умира много по-късно от посочените в този разказ години.

 

Текстът е публикуван в Брой 5 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)