Св. княз Борис и клеветата за „избитите 52 болярски рода“

Константин Иречек пръв прави грешка, следват го други „изгубени в превода“ – разкрива богословът Георги Тодоров

На 2 май Православната църква чества паметта на св. княз Борис-Михаил, покръстител на българския народ. „Личността на св. княз Борис е пробен камък за нашата способност да разбираме българската история в нейната дълбока (висока) същност, а не в нейната светска привидност“, твърди богословът Георги Тодоров[1], който от години изследва живота и делото на равноапостолния владетел, като разработва и прилага методологията на специфична „археология на светостта“. „Светската историческа наука недолюбва светците – казва той. – Защото си дава сметка, че е научно и исторически недостоверна спрямо тях. Затова тя гледа по всякакъв начин да ги принизи, да омаловажи техните исторически заслуги.“

Св. княз Борис не просто е недооценен от светската историография, той е оклеветен – разкрива богословът. Клеветата за „избитите 52 болярски рода“, макар и да не е преднамерено съчинена, всъщност е подменила историческата истина с лъжа. Истината се е изгубила при превода от латински на историческите извори за събитието, а началото на поредицата от грешки поставя младият Константин Иречек. До ден днешен лъжата за „избитите болярски родове“ засенчва най-великото събитие в българската история – Покръстването, петни образа на св. княз Борис и посрамва народа ни (излиза, че българите са приели кръщение поради страх). В крайна сметка тази лъжа е клевета срещу християнството, срещу самия Бог.

Защо екзекутираните 52-ма души, за които се говори в историческите извори, се превръщат в 52 рода, как трябва да се преведе ключовата дума „proles“ – за всичко това разговаряме с богослова Георги Тодоров.

– Г-н Тодоров, всички знаем още от училище историята за избитите при покръстването 52 болярски рода. Вие доказвате, че това е историческа неистина, че всичко тръгва от грешка при превода. Разкажете за какво става въпрос.

– Първото, което трябва да кажем във връзка с този злокобен мит, е, че невинаги нашите историци и изобщо българите осъзнават значимостта на Покръстването. Приравняваме го с другите исторически събития – например с идването на Аспарух по нашите земи или с похода на Крум до Цариград. А това е събитие от друг мащаб, от различен „етаж“ на важност – то стои степени над останалите. Покръстването за народа е като кръщението за човека – второ раждане, раждане в Бога, и в този смисъл то е разликата между живота и смъртта. Когато се случи такова събитие в историята на един народ, врагът на нашето спасение се чуди как да противодейства. Прави го чрез отстъпничеството на Владимир Расате, чрез действията на поп Богомил и т.н. Но най-успешната акция е оклеветяването на самото Покръстване – това е оклеветяване не само на св. княз Борис, но и на християнството, това е оклеветяване на Бога.

Ако св. княз Борис беше извършил геноцид над 52 болярски рода, ние щяхме да приемем тази истина, колкото и ужасна да е тя. Но той не го е извършил, това е клевета. Когато клеветиш един човек, това е грях. Но когато клеветиш пътеводното събитие в историята на един народ, тогава ти въздействаш върху милиони хора, замърсяваш мозъците им. И точно това става с мита за „избиването на 52 болярски рода“. Ние имаме едно слънце, което свети – това е Покръстването. А от седемдесетте години на ХІХ век, т.е. вече близо век и половина, имаме и един тъмен облак, който го засенчва. Българският народ, който живее под този облак, се чуди защо върви от катастрофа към катастрофа и защо ще изчезне, ако продължава така.  А то е, защото сам възпроизвежда клеветата. Също като вирус – заразиш ли се, ставаш инкубатор и сам сееш заразата. Ние сами се заразяваме с тази клевета. Но тя не е клевета лична, тя е клевета историческа.

– Каква е истината?

– Истината е като на длан видна в изворите. В единствените текстове, които ни разказват тази история, всичко е едно към едно, на точен и ясен латински език. Става дума за отговорите на папа Николай І до св. княз Борис – известни, всеизвестни, публикувани многократно. Как тръгва лъжата и защо казват, че дяволът е в детайла? Клеветата започва съвсем невинно. Един 19-годишен младеж – Константин Иречек, пише докторат за българската история, в който коментира и този случай. Той знае отлично латински и превежда въпросния текст, в който се казва, че князът, след като потушава въстанието с помощта на Божие чудо, екзекутира водачите на бунта и техните синове. От друг извор знаем, че общият брой на екзекуциите е 52, т.е. екзекутирани са общо 52-ма души. Кои са били тези хора, също знаем – това са водачите на бунта, и то най-висшите – великите боили, вероятно 15-20 души, плюс техните синове.

– Убити са общо 52-ма души?

– Да, Иречек знае това и го пише – че екзекутираните са 52-ма. Но си позволява, спрямо оригиналния текст, една дума да добави, а друга да промени – казва, че водачите на бунта са били екзекутирани с техните „жени“ и „деца“. Думата „жени“ никъде не съществува в оригинала, а думата „синове“ е подменена с „деца“. Някой ще каже: две дребни грешчици в превода, не е кой знае какво. Но Иречек не спира дотук. След тази подмяна той си позволява да добави: „Цели родове били унищожени“. Т.е. започва да коментира лъжата, която току-що е конституирал. Въпреки това, ако точно четем Иречек, виждаме, че са убити общо 52-ма души. Историята обаче се чете емоционално – „цели родове били избити!“, в съзнанието остава цифрата 52, остава и това, че са избити жени и деца. Започва да витае впечатлението за небивала жестокост, за масово клане.

– Защо историците остават равнодушни към грешката на младия Иречек?

– Ако по времето на Иречек в България е имало развита наука, университет, академия, латинисти, сериозни историци и т.н., тогава никой нямаше да пострада от неговата грешка, той щеше да е само един от многото, които пишат по темата. Но когато Иречек издава своята книга, тя доста време е единствената академична книга за българската история. А в Европа никой не чете в оригинал ръкописите на „История славяноболгарская“ или пък „История во кратце о болгарском народе славенском“ на о. Спиридон Габровски. Никой не чете изобщо на български език, така че и останалите исторически съчинения, доколкото ги е имало – например на Добри Войников, остават неизвестни. Европа чете на световните езици. А историята на Иречек в периода от 1875 до 1877 г. е издадена на чешки, на немски и на руски език. В този смисъл съчинението на Иречек става класика, един 20-годишен младеж става изведнъж класик относно историята на цял един народ. Между другото, книгата му е доста добре написана, и става настолна за българските историци. Те прохождат с тази книга. Да не говорим, че Иречек идва в България, става министър и емблематична фигура в обществения ни живот. Следващото поколение историци са под силното влияние на неговите емоционални оценки за това събитие и когато идва време за сериозни научни преводи на оригиналните текстове, мисленето на преводачите вече е обременено.

– Т.е. те възпроизвеждат грешката на Иречек?

– Нещо повече, под въздействието на написаното от Иречек, те превеждат погрешно ключовата за текста дума „proles“, която е буквално „потомство“. В контекста на времето, а и на самия текст, тази дума означава „синове“. Потомство са тези, които те наследяват, дъщерите по онова време не са такива. Да не говорим, че никой не тръгва на бунт с дъщерите си. Едва ли някой велик боил ще тръгне на поход от Охрид или от Берат към Плиска и ще вземе със себе си дъщеричката си. Това е абсурд. Няма никакви съмнения, че става въпрос за синове. Тези потомци, за които говори папата, са синовете. Да не говорим, че изразът „cum omnes proles sua – с всичките си синове“ не е сам-самин изписан на някакво листче. Той е част от един по-голям текст. И по-надолу в този текст папата обвинява св. княз Борис за екзекуцията на „синовете“. Започва да дава доводи: знаеш ли, че както е казал един пророк, синът не отговаря за бащата, а знаеш ли, че според друг пророк грехът на бащата не се прехвърля върху сина и така 12 пъти казва „син“ и „баща“. Няма потомци, няма жени, няма деца. Използва думата „filius“ – „син“.  Ето защо ние сме абсолютно сигурни, че в изворния текст за това събитие се говори за екзекуция на водачите на бунта с техните синове.

– Какви са тези синове – дали са деца или мъже?

– Ние сме сигурни, че това са зрели младежи, 20-25-годишни, защото папата нито веднъж не използва думата „деца“ или „момчета“. Използва само думата „filius“ („син“). Водачите на бунта са екзекутирани по всеобщия закон на всички цивилизации, според който за капитално престъпление се дава капитално наказание. Въоръженият бунт срещу монарха е капитално престъпление във всички цивилизации. Във всички цивилизации то се наказва със смърт. Няма традиционна цивилизация в историята на човечеството, която да прави изключение. И разбира се, българската държава в ІХ век – най-малко. Но по отношение на синовете този закон не важи пряко. Т.е. те са екзекутирани по държавническа целесъобразност. И за всички е ясно, че тя отговаря на времето си. В цялото средновековие, а и в античността, има „кръвно“ отмъщение – синът е морално задължен да отмъсти за убийството на баща си. Няма начин тези синове да не започнат да кроят планове за отмъщение и да не вкарат страната в гражданска война, която щеше да доведе до много повече жертви. Св. Борис е държавен глава, той не може да допусне това – екзекутира и синовете на великите боили, които евентуално биха могли да оглавят нов бунт. Но това негово действие от християнска гледна точка е неправилно, той се чувства виновен и затова пише на папата, от угризения на съвестта. Никой не го обвинява (както личи от летописите), защото е постъпил напълно в духа на времето и на негово място всеки би постъпил така. Напротив, в един от изворите дори се казва, че били екзекутирани „само“ 52-ма.

– Това е от държавно-политическа гледна точка, така правят всички. От християнска гледна точка обаче не е редно.

– Да. И св. княз Борис се чувства виновен, затова пише на Николай І. Папата, разбира се,  не казва: „Прав си, че си пристъпил Христовата заповед за любов към враговете“. Но оставя вратата отворена – „Не си правил това от лични подбуди, а от ревност по Бога, затова, ако се покаеш, Бог ще ти прости“. Когато обаче нашите историци започват да правят преводите на папските писма, те са силно повлияни от образа, който е създаден от Иречек. Човек, като чете историята, не помни толкова логиката, колкото образите. Иречек разказва как князът убил водачите на бунта с жените и децата им, как цели родове били унищожени и оценява това като постъпка, недостойна за един християнин. Т.е. става съдник на светеца. Когато прочетеш всичко това и му повярваш, започваш да се възмущаваш. Възмутените преводачи допускат това да попречи на тяхната научна обективност. И въпросната думичка „proles“ от „синове“ става „родове“. Разликата всеки може да прецени каква е. Тя е не само количествена. Макар че в количествено изражение разликата е примерно 50 пъти – знаем колко многобройни са били родовете на великите боили по онова време. Но по-важна е качествената разлика. Когато екзекутираш виновници, ти изпълняваш закона. Но ако убиеш покрай виновника и братовчедите, и кръщелниците, и стринките, ще излезе, че хората са били принуждавани насила да приемат християнството. Т.е. променя се същността на Покръстването. Това събитие, вместо да бъде събитие триумф на вярата, става държавен тероризъм. Другите народи се покръстват по собствено желание,вследствие от убеждение чрез проповед. А за българите излиза, че сме се покръстили от страх. И веднага следва въпросът какво можеш да очакваш от такъв народ? Народ от лъжехристияни. Излиза, че българите сме се снишили под повърхността на християнството, но сме си останали езичници, защото не вярваме в това, което формално изповядваме. Този мит, впрочем, е жив до ден днешен. Мнозина продължават да смятат, че криво сме покръстени и затова сме сега безбожници. Това, че сме безбожници, е факт. Един от най-безбожните народи в света е българският. Но причината е много по-късна, тя не е там, където се привижда – в „избитите“ родове, защото родовете са били непокътнати. Не само родовете, но и мнозинството от бунтовниците остават непокътнати. Освен великите боили и техните пълнолетни синове, никой не е бил наказан. Всички са амнистирани, освен 52-мата. Фактически събитието е по-скоро акт на милосърдие и великодушие, отколкото на показно отмъщение.

– Вие смятате, че нисшите боили, както папата ги нарича „minorеs“, а също и цялата войска на бунтовниците, след като са били амнистирани, ще да са се превърнали в най-големите апостоли на християнството в българската история.

– Да. Защото са преживели лично едно велико чудо. Мнозина от тях, които са били убедени езичници, са станали свидетели на това как князът излиза начело на 48 души срещу многобройната войска на бунта – и бунтовниците до един се парализират. Питат се след това: как стана това? каква е тази сила? и си отговарят – техният Бог, Христос. Разказват това, когато се прибират по домовете си и така стават проповедници на християнството. Това е най-голямата проповед.

Самото чудо ние би трябвало да го честваме като национален празник. Бог Си е дал труда заради нас да пренебрегне законите на физиката. За кой друг народ го е правил това чудо? Когато такива неща се описват в светската историография, се казва, че чудеса няма, че това са „топоси“, общи места. Но за това чудо няма „общо място“. Ако прочетем цялата Библия, няма такъв случай. Ако прочетем житията на светиите или летописите, няма такова чудо. Т.е. това не е „общо място“, не е преписано от дебела книга с поучения. Самото описание на чудото, което за съжаление е подробно описано само в един латински извор, е абсолютно хаотично. Когато си измисляш легенди и митове, всичко е подредено, добре сглобено и навързано. Докато това описание е описание на очевидец, който не знае какво се случва и диктува видяното: явяват се някакви седем духовни лица; кои са те, никой не знае; струва им се, че някаква горяща кула пада върху главите им и т.н. – няма такъв образ в литературата, няма откъде да го заимстваш. Ако е добре сглобената лъжа, можеш да разбереш кой е авторът й. Но не и в този текст. Затова сме сигурни, че точно така се е случило – защото носи дъха на неподправеност.

Ето това Божие чудо е всъщност, което най-вече покръства българите. Бунтовниците срещу св. княз Борис са дошли от 10-те комитата, от десетте „графства“ да ги наречем. Огромна част от тях са помилвани – това са стотици или хиляди хора, те се връщат у дома и разказват за чудото. Те са го изпитали върху себе си и то ги е направило християни.

Така описаното събитие обяснява „хронологията“ на Покръстването. Кога е покръстена България? Според едни данни – през 864 г., според други – 865 г., според трети – през 866 г. Например надписът, който е сложен от св. Климент Охридски в Балши, Албания, е гласял, че България е покръстена през 866 г. Но по други данни знаем, че св. княз Борис се е покръстил през 865 г., а по други – през 864 г. Откъде идва това разминаване? Обичайното покръстване на човека по онова време става на два етапа – първо ставаш оглашен, „катехумен“. Това означава, че ти вече вярваш в Христос, но още не си кръстен и започваш обучение, за да се доограмотиш и да донавлезеш във вярата. Тази катехизация трае примерно около година. Най-вероятно св. княз Борис е станал катехумен през 864 г., през 865 г. е приел св. Кръщение със семейството си, но тайно. През 866 г., по време на Великия пост, на 28 март е станал бунтът на болярите. И след потушаването на бунта, когато се разотиват обратно по родните си места свидетелите на чудото и започва голямата проповед сред народа, започва масовото Покръстване на българите. Става това Покръстване, за което говори св. Климент Охридски в Балшенския надпис – мраморен надпис, който за съжаление днес вече е изгубен, но е бил документиран, когато са го открили.

Разговора води Милена Иванова-Андреева

 

Текстът е публикуван в Брой 4 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)

[1] Вж. Тодоров, Георги. Монахът-княз. Владетелският статут на св. Борис от 889 до 907 г., Искони, София, 2012, с. 5-10; Вж. също iskoni.com.

Георги Тодоров e богослов, автор на книги, публицист, който от години се стреми да изчисти образа на св. княз Борис от клеветата за „избитите 52 болярски рода“ и използва за целта различни трибуни. Снимка: БНТ