Св. Йоан се грижи за своите чеда, оставя отпечатък в сърцата им

(Интервю с Н. Пр. Адрианополският епископ Евлогий, игумен на Рилската света обител)

– Ваше Преосвещенство, какво е значението на св. Йоан Рилски за нашия народ?

– След покръстването на българския народ, св. Йоан Рилски е може би едно от най-големите явления в историята на България и Българската Църква, със същото значение, като това на св. цар Борис-Михаил Покръстителя. Защото Божии угодници има много по света, но малцина са извършили такъв подвиг – чрез пост, молитва, въздържание и изключително силна вяра, чрез която св. Йоан Рилски е успявал да преодолее изпитанията, на които доброволно се е подложил.  Той е изключителен пример за всеки християнин, и в частност – за всеки българин. Ние сме облагодетелствани като народ, като нация, че имаме такъв Божий угодник, който Бог е удостоил и с нетление заради духовния му подвиг. Заветът, който е оставил на своите ученици, е едно духовно напътствие, едно послание не само към тогавашните братя на обителта, но и към всички следващи – до днешно време, и за тези, които ще дойдат след нас. В същото време – полезно четиво за всеки християнин.

Освен храмове, много училища в България са именувани на св. Йоан Рилски; миньорите са го приели за свой небесен покровител; има лечебни заведения, които носят неговото име… Това говори, че св. Йоан Рилски оставя траен отпечатък в живота на България. До края на Втората световна война е имало и много православни братства на негово име. За съжаление, по времето на атеизма, когато Църквата беше преследвана, притеснявана, гонена, а вероучението беше изхвърлено от българското училище, новите поколения вече по-малко знаеха за св. Йоан Рилски, за неговия живот и подвиг. Въпреки че сред немалка част от населението – вярващите хора, неговото име се споменаваше с благоговение и трепет и мнозина търсеха небесната му помощ и закрила. Мисля, че в последните години името на св. Йоан все повече се прославя, от все повече българи се научава. Една част го знаят просто като канонизиран светец, който е живял по местата, където сега е Рилският манастир. Но все по-голяма част от хората се запознават с житието му и търсят неговата помощ и закрила, особено болни от труднолечими и нелечими заболявания. Млади семейства, които нямат рожби, също търсят помощ от него. Много са тези, които са я получили, и слава Богу, повечето от тях, когато им се роди дете, го кръщават на св. Йоан. Това ни радва. Освен това много български семейства кръщават децата си в Рилската света обител. Една хубава традиция, защото св. Йоан Рилски е духовният покровител на България и е хубаво колкото може повече българчета да носят неговото име. Името не прави човека, разбира се, но смятам, че св. Йоан се грижи за своите чеда, оставя отпечатък в сърцата им. Има дори случаи с някои българи, които даже не са чували името на св. Йоан, но в тежък за тях момент той се е явявал, за да им помогне, и чак след време – когато са оцелявали, те са разбирали кой им се е явил и им е помогнал. Той помага не само на онези, които го търсят, като отправят с надежда молитвите си към него, но по Божи промисъл помага понякога и на такива хора, които не са чували за него и не са го търсили. И в това е неговото величие. Това е неговата сила, която се проявява във важни моменти от живота на някои българи.

Различни са проявите на помощ от страна на св. Йоан, може много да се говори, примерите са най-различни. За нас, обитателите на тази света обител, е важно, че имаме такъв покровител и застъпник пред Бога и ежедневно чувстваме неговата помощ и закрила. Имало е случаи, например в по-напрегнати дни, когато сме се нуждаели от помощници, св. Йоан да изпрати някого, когото нито познаваме, нито сме очаквали. Скромни християни и християнки, на които св. Йоан е насочил стъпките към светата обител – идват тук точно тогава, когато ни е нужна помощта им. Той никога не ни оставя и ние сме много благодарни за това. И щастливи, и радостни – че Бог ни е удостоил да служим при св. Йоан.

– Споменахте за изхвърленото от българското училище вероучение. Има ли все още надежда да се реши този болен въпрос, или ще си останем в сферата на „добронамерените“ приказки?

– При всеки подходящ случай поставям този въпрос пред хората, от които зависи. Наскоро пак попитах: добре, изключваме вероучението, държавата не желае да го въведе – какво предлага нашето образование като алтернатива. Каква е алтернативата на християнското учение, което е изпълнено от А до Я с християнски норми, християнски ценности, християнски начин на живот. Не могат да ми отговорят. Преди години в Пловдив беше първият тежък случай, когато две момичета убиха своята съученичка, защото била по-красива от тях и т.н. Веднага беше организирана кръгла маса – бяха поканени учители, педагози, психолози, всякакви представители на различни институции и на интелигенцията. От Църквата никой не беше поканен. И търсеха какви ли не причини, но не и истинската. Ако тези момичета бяха учили вероучение, те никога нямаше да посегнат на своята съученичка. И при много други подобни трагедии се избягва този въпрос. Имаше и по-жестоки случаи – едно момче беше убило съученика си, нарязало го в хладилника и т.н. Това става масово явление и на някои дори не им прави впечатление. И никой не отговаря на този въпрос – с какво се замества липсата на вероучение в българското училище. Кои са нормите, които се преподават на учениците, за да водят нормален морален живот, изпълнен с ценности? Обществото трябва да си отговори на тези въпроси и решението на проблема зависи от всички българи – от политиците, от учителите, от родителите…

– Слава Богу, в храма на манастира видях малки деца, които правят земни поклони пред раката с мощите на св. Йоан.

– Повечето от тях са деца на свещеници, на по-ревностни християни. Навремето тук почти не влизаха деца, какво остава да правят поклони пред св. Йоан и да се кръстят. Сега все по-често това се вижда. Все повече малки деца приемат свето Причастие, което е гаранция, че ще израснат честни и почтени хора, с духовен заряд и морални ценности. И в това ни е надеждата. Много е важно в семейството да се обясняват на малките деца основните истини на вярата. Да се обяснява достъпно, по детски, както се дава най-напред мляко, а не твърда храна. Трябва да има все повече духовна литература, подходяща за всяка възраст. Вече има немалко заглавия. Не можем, разбира се, да се мерим с Русия и с Гърция, но има, за който желае. За съжаление много българи искат всичко наготово да им се поднесе, те да не се затормозяват да четат, да търсят, да размишляват. Стига се до въпроси от типа: „Може ли да ни разкажете Библията?“. Защото и такива просби е имало към нас. А във вярата не бива да се постъпва по този начин. Човек трябва да чете и когато нещо не му е ясно, едва тогава да търси помощта на свещеника и богослова.

– Защо в България толкова малко християни поемат по пътя на монашеството? Често ни сравняват с Румъния, където монашеството е в подем. Да не говорим за Русия.

– Руснаците, както се казва, по рождение са вярващи, затова там и монасите са повече. Макар че в процентно съотношение спрямо общия брой на населението и там не са чак толкова много. Още в миналото съм слушал да се говори, че в Русия храмовете са пълни. Как няма да са пълни, като Москва беше 8 милиона и имаше 40 храма. А ние, в 8-милионна България, имахме 2000 храма.

Бях в продължение на две години професорски стипендиант в Московската духовна семинария. Спомням си един случай в град Дмитров, Московска област.  По традиция ректорите на Московската духовна академия и семинария, когато ги ръкополагаха за епископи, им даваха титлата Дмитровски. Заведоха ни в този град една неделя – на служба в гробищната църква, само тя беше действаща. По време на богослужението стоях така, че не можех да се прекръстя – толкова препълнено беше. В същото време големият катедрален храм в града беше природонаучен музей – пълен вътре с препарирани лисици, вълци и мечки. Така беше в Русия, това е истината.

В България намаляването на броя на монасите е резултат от ролята на атеизма и копирането на съветския модел, както се казва, до мозъка на костите. Плюс това – отрицателните качества, които българският народ е натрупал през турско време: навика да се кланяме на господари, да правим сметки къде ще ни е по-добре и по-лесно… Като се смеси това със съвременната действителност – с този алчен материализъм, със свободията, с незачитането на законите, зачитането само на парите и на личното благополучие – получава се нещо крайно лошо.  Към това можем да прибавим и недостатъчно добрата среда в Църквата – защото хората невинаги биват приемани в Църквата по подобаващия начин – това пък отблъсква някои, които биха могли да станат добри, истински християни. И ето ви картинката.

Има, разбира се, лъчи на надежда, има и много добри примери.

– Какво е Вашето пожелание към читателите на списание „Аязмо“?

– Пожелавам много духовно усърдие, дори и когато нямат време – да намират, и макар за кратко, да отправят искрена молитва към Бога и да вярват, че колкото и да е скромна молитвата, Бог ще я чуе и ще им даде сили за духовно усъвършенстване.

Разговора води Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 1 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)