Светите мощи и усещането за божественото присъствие

„Гледката на костите показва живота на равнището на смъртта, докато поклонението на честните мощи – смъртта на равнището на същинския живот.“ Месогейски митрополит Николай

На снимката: Десницата на св. Йоан Златоуст, която се пази на Атон

 

Преди време попаднах на телевизионно предаване, което представя на зрителите си различни туристически дестинации. Във въпросния епизод една от участничките въодушевено разказваше как посетила храма, в който се намира „саркофагът с мумията на св. Симеон“. Фактът, че този разказ е включен в изданието без никакъв коментар, означава, че екипът на предаването не е усетил в думите нищо нередно.

Някои наши съвременници явно не правят разлика между мумия и свети мощи. А тази разлика е огромна и същностна и би могла да бъде лесно обяснена дори на децата, които напоследък са мощно атакувани с атрактивно поднесена информация за египетската култура. Има богато илюстрирани „детски“ книжки, които подробно обясняват как точно и с какви инструменти са били обработвани мъртвите тела на фараоните, преди да бъдат балсамирани, за да се запазят. За разлика от тях, телата на някои светии се запазват нетленни – без никаква човешка намеса! – само поради благодатта Божия.

Предаването, за което споменах, може все още да се види в интернет на адрес:

http://vbox7.com/play:a90dc876da

Ако от света на телевизията се пренесем в света на манастирите, можем да усетим коренно различна атмосфера:

 

Мълчиш и се молиш

„Монасите говорят за светците точно като за напълно живи хора. Ако стане пожар,  преди да се втурнат да защитят древните скъпоценни реликви, те ще се борят да спасят светите мощи. Те са най-богатото имущество на манастирите…[…]

Гледката на костите показва живота на равнището на смъртта, докато поклонението на честните мощи – смъртта на равнището на същинския живот.

Всичко това премахва всякакъв елемент с музеен, любознателен и дори катехизиционен характер. […] нито виждаш, нито отморяваш, нито се катехизираш […] мълчиш и се молиш, […] но без да имаш нуждата да видиш, да се увериш, да узнаеш. Не ти е нужно нещо подобно. Усещаш удивлението, но избягваш да го докоснеш; усещаш тайната, но отказваш нейното изследване. Вярата е по-мощна от всякакво доказателство.

Усещането за божественото присъствие е по-интензивно от всяко благословено занимание. Искаш светецът да съществува; не ти е нужно да се запознаеш с него по светски, за да разговаряш с него от обикновено любопитство. Отказваш да го задължиш да те опознае. Предпочиташ твоето недоумение да получи отговор по тайнствен начин, отколкото някой да ти изложи своето мъдро мнение. Любопитството на сетивата и изследователността на възприятието […] автоматично остават в периферията.“

Този разказ е откъс от беседа на Месогейски митрополит Николай. Отнася се за Света гора – „най-голямата мощехранителница“. Но всеки от нас би могъл да свърже тези думи с някое свято място, където се е поклонил на свети мощи.

Предлагаме ви фрагменти от труда на Д. И. Протопопов

 

За нетленността на светите мощи

Нетленността на мощите, както и всяко друго чудесно явление, със своята вътрешна страна е недостъпно за слабия и ограничен човешки ум. Човекът вижда само външната страна на чудото, вижда станалия или ставащия чудесен факт или чудесно явление.

Защо му е на благоугодно на Твореца да дарява телата на някои праведници с нетление? […]

Господ предпазва телата на праведниците от тление не толкова заради тях самите, които са достигнали вече небесното си отечество, колкото заради нас, които още странстваме по земята. […]

Нетленността на светите мощи ни убеждава в светостта и божествеността на християнската религия. Нетленността на светите мощи е чудо, което може да се види само в християнския свят. В езическия и мохамеданския свят такова чудо няма. Ако някой желае да се увери в последното твърдение, нека да отвори, ако може, летописите на всички древни народи и чрез тях да се увери, че в техния живот не се е случвало това необичайно явление – телесната нетленност. Ако то се е случвало, щеше да направи особено впечатление и вероятно щеше да бъде отбелязано в летописите като нещо необичайно. […]

…нетленните тела на светите угодници ни убеждават в истинността на християнското учение за възкресението на мъртвите. […]

…любознателният и маловерен ум не може да проумее по какъв начин тленното тяло, съставено от различни първични елементи и превърнало се в гроба на прах и пепел, може пак да се възстанови и съедини с оживяващата го душа и да съществува неизменно цяла вечност. При вида на нетленните мощи на светите Божии угодници такъв човек ще намери обяснение на своето недоумение. […]

За съжаление не всички признават неоспоримата истина за нетленността на светите мощи и за чудотворната им сила. Няма да говорим за протестантите, които не признават тази истина и които се осмеляват да наричат самата Православна църква сляпа, суеверна, незнаеща законите на природата, много изостанала от науката в сравнение с тях и пр. Сред православните е имало и има хора, от устата на които нерядко може да се чуят неоснователни и дръзки съждения, унижаващи светостта на светите мощи.[…]

И така, ако тялото е охладено и се съхранява под определена температура, то разлагането спира напълно. Този закон ни е известен и във всекидневния бит.

Ако въздухът е много сух, то тялото също не се разлага, а само бавно изсъхва.

Ако тялото е напълно изолирано от атмосферния въздух, то променя само външния си вид, без да гние.

Ето това са случаи, в които тялото на човека може да остане нетленно по естествени причини. Нетленността на телата на светите Божии угодници не може да бъде обяснена чрез нито една от тези естествени причини. Телата на Божиите угодници ние виждаме при открит атмосферен въздух, който има различна влажност и различни температури.[…]

„Тялото на св. Спиридон – казва един гръцки учен – и до днес е предмет на заслужено удивление за физиолозите: то е меко и разтегливо като живо, но същевременно е плътно, не се е разложило и не се е повредило; изпъкналите части на лицето му се разтягат и пак се връщат в предишното си състояние, когато изваждат и полагат тялото в ковчега, в който то стои изправено при тържественото обикаляне на града.[…] краката му, в такова горещо място, каквото е Корфу, са подложени на топлите и влажни изпарения и не са претърпели ни най-малка промяна. Всичко това е напълно доказано и колкото и да противоречи на всеобщите закони на физиката, е несъмнено и неоспоримо.“[…]

Мъдреците на днешното време казват: „Защо не всички тела на светии остават нетленни?[…]“

На всичко това ще отговорим следното: тези въпроси не са подвластни на човешкия съд и разследване, защото те са по-висши от нашия разум. „Позна Господ своите“ (2Тим. 2:19) и знае кому какво да даде и кого с какво да награди в съответствие с висшите Си планове и подвизите на всеки.

[…]Има свойство, което рязко разграничава телата на светиите от телата на простосмъртните. Това свойство се нарича чудотворство. В Христовата църква нетленността на телата на светиите почти винаги се е придружавала и се придружава от много други необичайни явления и чудеса. Тези чудеса, и особено чудотворните изцеления, са понякога толкова поразителни, че техните очевидци неверници се обръщали към Христа и ставали ревностни християни. Описанията на тези изцеления се отличават с такава точност, детайлност и аргументираност, че никаква придирчива и взискателна критика не може да подкопае тяхната достоверност. […]

Нетленността на самите мощи е чудо, което заменя много други чудеса и има предимство пред тях, че ако те са еднократни, а често и мигновени и могат да бъдат убедителни само за очевидците, като загубят своето значение за следващите поколения, а нетленността на телата е постоянно чудо. То доказва, че в нетленното тяло, особено в това, което прави чудеса, постоянно присъства чудодейната сила Божия. Това е убедително доказателство за божествеността на християнската вяра. Това доказателство има особено значение за хора, които по някакви причини не са в състояние да разберат вътрешните достойнства на християнската религия и по тях да съдят, че тя произхожда от Самия Бог и е истинска религия, благотворяща и освещаваща.

Текстът е публикуван в Брой 6 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)