ПРАЗНИТЕ ПРАЗНИЦИ. Или защо бъркаме свети Климент с Иван Вазов

Едно дете изкачва стъпалата на читалището. Запознаваме се и го питам дали знае кой е свети Климент Охридски. Вероятно смутено от неочаквания въпрос, то напористо отговаря: „Ами Иван Вазов!“. Отговорът ме развеселява, но за кратко. Сякаш някой нарочно беше съчинил тия детски думи, за да ни накара да се замислим. И да извади на показ целия тюрлюгювеч, дето ни е в главите.

Да започнем от празниците. Сега почитаме свети Климент на 25 ноември. Преди календарните промени църквата е чествала светеца на 8 декември. И тъй като той е небесен покровител на първия български университет – Софийския, неговият празник става и празник на студентите. Само че огромна част от днешните студенти се дипломират, без да разберат защо студентският празник е точно тогава. Чувала съм по този повод какво ли не – от предположения, свързани с традициите на първите западни университети, до версии, които търсят връзка със смъртта на Джон Ленън. В крайна сметка, за мнозина на 8 декември е останало само празнуването, ала се е изгубил празникът. Останала е опаковката, изгубила се е паметта за същината. Вероятно голяма роля за това е изиграла и атеистичната държава – празникът на студентите не се е променил заедно с календарните промени в църквата.

Същото е и с 24 май – по стария календар това е денят, в който честваме светите равноапостолни Методий и Кирил. Днес обществото подминава техния празник и чества „Деня на буквите“. Това е и огромното разминаване между светското и църковното отношение към празниците. Църквата празнува винаги личността, конкретната личност. Светът празнува нещото, абстрактното нещо. Да, нашите букви са важни, но не сами по себе си. Те са създадени, за да улеснят общуването. Но не просто общуването между хората. А преди всичко общуването на човеците с Бога. Светите братя създават азбуката, за да преведат на нашия език светите книги, т.е. да подпомогнат срещата на българите с Божието Слово. Тяхното книжовно дело не е самоцел. Както точно обобщи един богослов наскоро, Методий и Кирил не са свети, защото са създали буквите, а са създали буквите, защото са свети. Но това трудно се обяснява. По-лесно е да наблегнем с популистки патос на „буквите“. (Между другото патос и патология имат общ корен, но да не се разсейваме.) По-лесно е да наблягаме на ролята, която православната вяра е изиграла за оцеляването ни като народ, когато говорим в общественото пространство за църквата. Не че това е маловажно. Но то е последица, а не цел. Оцелели сме като народ, защото сме съхранили вярата си, а не сме пазили вярата си, за да се съхраним като народност.

Изобщо, да не бъркаме свети Климент с Иван Вазов. При цялото ни уважение към литературния патриарх.

 

Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 2 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)