Поп х. Петър Аврамов – забравен борец за Освобождението на България

(Съратник на Левски, преживял цариградските зандани в условия, при които от 360 души затворници живи остават едва 40)

 

Той е живял във времена, когато думата поп все още не е натоварена с лоши значения, а означава простичко татко, баща, отец – какъвто е за духовните си чеда православният свещеник. Тази дума се е сраснала с името му дотолкова, че е станала част от него. Както и думата хаджи – защото едва 15-годишен той успява да стигне до Светите земи и да се поклони на Гроба Господен.

Той е поп хаджи Петър Аврамов. Но освен поп и хаджия – борец за Освобождението на България,

съратник на Левски,

преживял цариградските зандани, в условия, при които от 360 души затворници живи остават едва 40…

Поп х. Петър Аврамов е роден през 1823 г. в с. Каратерзилери (днес с. Гита), Чирпанско. Още малък отива в близкия град да изкарва прехраната си. Когато е едва 15-годишен, придружава керван поклонници до Йерусалим. Малко след като се връща от поклонението, когато е приблизително 18-годишен, заминава за Сърбия и две години остава там в чета, която защитава местното население от турците. Като освобождават пленени от поробителите сръбски девойки, някои от четниците си вземат измежду тях съпруги. Жени се и Петър – за сръбкинята Деница. По-късно тя се прочула в Чирпан с умението да лекува с билки. Останала в спомените на съгражданите си като Дена презвитера.

Петър се запопил през 1858 г. Скоро след като приел свещенически сан, си спечелил прозвището

Дели папаз – Лудия поп

(Така били наричани много свещеници, участвали в освободителните борби – напр. поп Харитон.) Казвали му още поп Петър Матана, защото бил светъл, синеок, бял като мляко.

Предполага се, че запознанството на поп Петър с Васил Левски става през 1857 г., по време на престоя на Апостола в Стара Загора (1855-1858 г.), на курса за свещеници при даскал Атанас Иванов.

В спомените си чирпанският съзаклятник Петър Гарвалов пише:

„Като заточиха хаджи поп Димитър Коларов, на негово място дойде хаджи поп Петър Матана. […] Всички новооглашени заставаха срещу иконостаса, свалиха фесовете. Дядо хаджи поп извади Евангелието, прочете молитвата и ги закле“.

Става въпрос за приемането на нови членове при възобновяването на Чирпанския комитет през 1874 г., след провала с Хасковското съзаклятие и заточаването на Димитър Коларов. От думите на П. Гарвалов се вижда, че поп Петър идва на мястото на Димитър Коларов, член на ръководството и един от основоположниците на комитета в Чирпан от времето на Левски.

Името на поп х. Петър Аврамов обаче дълго време не фигурира в списъка с членовете на комитета. Известният харковски учен българист Степан Иванович Сиделников, изследовател на Българското Възраждане, в монографията си „Български революционен централен комитет“ пише, че в състава на Чирпанския революционен комитет от времето на Левски са влизали 28 души, трима от които свещеници. Още през 1974 г. са уточнени имената на 24 от тях. Като неизвестни са посочени четирима, от които един свещеник. Всичко това е дало основание да се предполага, че поп х. Петър Аврамов е един от тези неизвестни членове на комитета, което твърдят, според семейното предание, и неговите наследници.

Внуците на поп Петър свидетелстват в спомените си за още една неизвестна страница от неговия живот – за дружбата му с Васил Левски. Вичка, Спаска и Танка, дъщери на сина му Андон Петров, разказват, че по настояване на самия Левски, дядо им Петър го завел при чирпанския каймакамин

Саид ага – Змията, 

както са го наричали българите. Левски бил облечен в селски дрехи.

– Кое е това момче, хаджи? – попитал Саид ага.

– Амуджо[1] от Каратерзилери – отговорил поп Петър, с което представил Апостола за свой племенник. Така, според преданието, Левски е бил представен на чирпанския главорез Саид ага (вероятно, за да се „легитимира“ присъствието му в малкия град, където всички се познават, а непознатите будят въпроси и подозрения).

Левски посещава неколкократно дома на поп х. Петър, недалеч от къщата на Георги Данчов Зографина, на същата улица. Денка Петрова, внучка на поп Петър, разказва, че дядо й показвал долапа с таен изход, приготвен за скривалище на Левски. За това скривалище свидетелстват четирима от внуците на свещеника: споменатата вече Денка, Христо, Вичка и Станка (Филотея монахиня). Те разказват, че са виждали скривалището с очите си, когато са живели във въпросната къща, съществувала до 1910 г., когато е унищожена от пожар.

След залавянето на Левски поп х. Петър Аврамов продължава участието си в освободителното движение, в подготовката на

 

Старозагорското въстание

След неговия неуспех много българи са осъдени и закарани в Одринския затвор. Поп Петър оглавява група, която заминава за Одрин по настояване на близките на осъдените, за да узнае каква ще е съдбата им и да им помогне. В Одрин става ясно, че затворниците са обречени на доживотно заточение. Пратениците заминават за Цариград, където се срещат с екзарх Антим І. Той ги свързва с френския консул, а с негова помощ е предадена молба до султана за амнистия на чирпанските затворници. От спомените на Петър Гарвалов, който също е бил сред затворниците, узнаваме, че султанът им дава амнистия през 1876 г.

Наскоро след това и

поп Петър е арестуван

заедно с група чирпанлии. Съдят ги в Пловдив и ги изпращат на заточение.

По време на следствието свещеникът не издава никого, макар че е жестоко измъчван. В спомените си Петър Гарвалов пише: „Саид ага отново събра старите, забелязани от правителството бунтовници, комити от града и от селата, и ги изпрати в Пловдив. […] тези са заточените стари забележителни бунтовници…“ и той изброява имената им, сред които е и името на поп х. Петър Аврамов.

След осъждането им в Пловдив те минават през цариградския затвор. Потвърждение за това дава и Иван Андонов. В своите мемоари „Из спомените ми от турско време. Част втора“ той разказва за срещата си в цариградския затвор с групата заточеници от Чирпан и околията, като посочва и техните имена, сред които е и поп Петър.

Престоят на заточениците е подробно описан от Петър Гарвалов: „Най-после пристигнахе до една желязна врата, която се виждаше един лакът от земята. Останалата й част беше на дълбочина седем стъпала в земята… Като влязохме вътре, запалиха седем тенекиени газеничета, но не виждахме нищо от мъгла. Никъде нямаше прозорец… Но все пак успяхме да забележим, че долу земята е водна, стените също… Пустият му зандан – землянка, пъкъл! Дето имаше другари от селата без дрехи, лежаха на водната земя… образите им отекоха, станаха жълтобистри. После ни изкараха и ни туриха в еничарските кауши. След това взеха да умират тези, на които им бяха отекли образите. Сутрин като станехме, по десет- петнадесет души умрели намирахме“.

След едномесечен престой, от 360 души живи остават едва 40. Навързани по четирима във верига, те са изпратени в крепостта Ангора (Анкара).

Поп Петър е в числото на 40-те оцелели, но получава инфекция от веригите. Разболява се и от тропическа малария. Когато

след Санстефанския договор

заточениците са освободени, той е в безсъзнание и се налага другарите му да го пренесат на ръце до кораба. Две години след Освобождението са го лекували на легло.

В чирпанския музей се пази снимка от тържественото отбелязване на петнадесетата годишнина от Освобождението. Поп х. Петър Аврамов е на първата редица от десет души поборници, закичени с ленти на гърдите.

Денят на Освобождението се е празнувал с особена почит и празничност в дома на поп Петър. Внуците му разказват: „На този ден дядо не даваше вкъщи да се работи нищо – нито да се мете, нито да се готви. Всичко беше приготвено и подредено от предния ден. А на празника дядо сядаше и разказваше за робските теглила, споменаваше имената на мъчениците, загинали за свободата“.

Поп х. Петър Аврамов доживява до 30-годишнината на Освобождението. На тържеството говори от трибуната. През същата 1908 г. той умира.

* * *

Поп х. Петър Аврамов умира 50 години, след като е приел свещенически сан. Ръкоположен е за свещеник на 23 август 1858 г. Преставя се в Господа на 23 август 1908 г.

* * *

Основна заслуга да се съхрани паметта за поп х. Петър Аврамов има неговата правнучка Денка Йорданова Николова-Петкова (1926-2005). Учителка по професия, тя наследила възрожденски дух и работила усилено, за да запази спомените за родолюбивия духовник. Още в началото на 60-те години започнала да събира сведения от негови потомци, част от които са живели в къщата му и имали лични спомени от него и от неговите разкази.  По-късно щафетата поема синът й Йордан Петков, на когото благодарим за предоставените материали.

 

Милена Иванова-Андреева

 

[1] Амуджа (тур. аmuca) – чичо, вуйчо, братовчед, племенник

Споделяне