От вярата до любовта (по стълбицата на св. ап. Петър) *

Ще ви прочета неголям откъс от Свещеното Писание, от Второто съборно послание на св. ап. Петър, първа глава: „Благодат вам и мир да изобилва в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество, като отбегнете световното разтление от похоти“ (2Петр. 1:2-4).

Първо, необходимо е да се отделим от господстващото в света „разтление от похоти“. Телесните похоти са различни; господстващи сред тях са блудът, склонността към преяждане и всичко, което ги съпътства; това господства в света. И тъй: „като положите всяко старание, привнесете (тук ни предстои да научим една неголяма стълбичка на добродетелите) към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа. А у когото ги няма, той е сляп, късоглед и забравил, че се е очистил от прежните си грехове. Затова, братя, още повече залягайте да уякчите вашето звание и избор: това като вършите, никога няма да погрешите“ (2Петр. 1:5-10). Т.е. ап. Петър във Второто послание изброява някои добродетели, като ги свързва във верига или ги гради подобно стъпалата на стълбица, така че да не се скача от едно на друго, а да се върви неизбежно от едно на друго. И ако имаме това, то не ще останем без плодове в нашето упование. Ако това го няма, то ние сме слепи, затворили сме си очите и сме забравили за очистването от преждните си грехове.

Нека да прочетем отново тази стълбица, за да не бъдем слепи и да не останем безплодни. И така:  „като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел“. Също като в посланието на ап. Иаков:

 

покажи ми вярата си на дело[1]

Ти имаш вяра, суетни човече, но бесовете също вярват и треперят. Т.е. съществува вяра бесовска. Съществува познание за Бога, при което човек не става по-добър и увереността, че Бог съществува, не го извисява. Той знае, че ще има Божи съд, че мъртвите ще възкръснат, но това знание доникъде не води и такава хладна вяра е лишена от потвърждение на дело. Ап. Петър казва:привнесете към вярата си добродетел“. Добродетелта сама по себе си не спасява човека. Колкото и добри дела да извърши човек, ако ще да обнови всички болници и на всички болни да раздаде безплатни лекарства или да направи каквото там добро се сетите, никога няма да можете да кажете с увереност, че тези добри дела дават право на човека да влезе свободно в Небесното царство. В Царството Божие ни въвеждат не нашите добри дела, а Христос, Който приема покаянието, Който Сам решава съдбата на човека;

 

и там всичко ще бъде велико и страшно

С нашите добри дела няма да се изкачим на небето. Но те са нужни, защото, ако ги няма, значи няма вяра. Делата демонстрират, разкриват вярата. Делата са видими. Милостинята се вижда, трудовете се виждат, вижда се кой се труди като пчеличка и кой се скатава, кой си мълчи и на кого езикът е без кости и не може да се скрие зад зъбите. Делата проявяват духа, който живее у човека. Ако има вяра, то добри дела не може да няма. Вярата по естествен път плоди добри дела. Поражда жалост, търпение, мъжество, състрадание, милост, молитва – всичко това го ражда вярата. Ако всичко това го няма, то няма нищо, значи смело може да се каже, че и вяра няма. Там може да се мине само в областта на еретическите разсъждения: когато човек сам вярва, че е вярващ и говори за вярата си в Бога, но тази вяра не се вижда. Както слънцето свети и не може да не свети, а така също грее и не може да не грее, както водата напоява, овлажнява и очиства, и не може да не прави това, така и свойство на вярата е да ражда добродетели. „Привнесете към вярата си добродетел“ – това е първото и съвсем естествено стъпало. […]

И тъй: „привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание“ (разум/разсъдителност)[2]. Това вече е по-сериозно. Това е като в народната пословица

 

за глупака, който се моли на Бога, като си разбива челото

Вместо да угоди на Бога и да си спаси душата, той се наранява – няма разсъдителност.

В добрите дела се изисква разсъдителност. Човек трябва да води християнски начин на живот, в съответствие със своето положение в обществото, възрастта, здравето, пола, семейното си положение и др. Не бива едни и същи трудове да се възлагат на стареца, който едва ходи и да отиде за хляб за него е подвиг, и на младежа, който върши всичко с лекота. Не бива да се изискват големи усилия от болния човек. Например човек с болен стомах – какво, ще го заставиш да яде сухари ли? Нека да е на мляко, но да вземе в ръце Светото Писание или молитвеник, да изключи телевизора и да спре да дърдори, и да се помоли на Бога усърдно – това ще е неговият път. А ако ти си здрав като кон, може и да попостиш – и ден, и два да не ядеш, няма страшно. Но ако си здрав като кон и си военнослужещ от специалните части, където във всеки един момент си на разположение и може да те извикат за специална задача, където по теб може да стрелят, то тогава трябва да постиш внимателно. Трябва да си силен, защото твоята сила служи на хората. И не е само твоя лична работа дали залиташ от глад или си сит. […]

Ако си водач на автобус,

 

утре ще возиш първокласници на екскурзия

и кажеш: „Аз постя. Казаха ми да не ям и да не спя“, значи, първо, не е много умен този, който ти го е казал. Аз трябва да те попитам къде работиш. И ако работиш в горещия цех на металургично предприятие, трябва да се храниш сериозно, за да издържиш.

Или влюбените – запознали се две седмици преди поста, не могат да си пуснат ръцете, и да им кажеш, че не трябва да си виждат очите. Това е невъзможно. Е, може и да е възможно, но нужно ли е? Не стигайте до грях, не стигайте до блуд, но така или иначе вашата влюбеност ще се отрази на поста и той ще е един такъв, малко по-весел. Ще пърхате, ще си звъните, ще си пишете. Защото хората са хора, имат жива душа, а не картонена – да я сгънеш и да я изрежеш под някаква форма.

Да приложим вярата си към хиляди подобни ситуации, означава да покажем разсъдителност във вярата си. […]

„Като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание“. Т.е. ако ти самият си разсъдил и с помощта на приятелите, на книгите, на духовния си отец и наставник вече си открил нужния ти подвиг, то тогава се дръж и покажи в разсъдителността въздържание. Когато си намерил пътя си, търпи, не залитай встрани. Под въздържание тук се има предвид самопринуждението да следваш избрания път. […] Например всеки от нас може да мечтае да стане монах – след пет, десет, двайсет години; година или два дни преди смъртта си можеш да се пострижеш. Но монахът да надничат зад оградата и да мечтае за мирския живот – това е опасно. Разсъдил си за себе си, избрал си своя път – покажи въздържание.

 (Следва продължение)

Протоиерей Андрей Ткачов

(Превод: Милена Иванова-Андреева)

 

* Из устна проповед на протоиерей Андрей Ткачов – първа част. Заглавието е на редакцията

[1] „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва?“ (Иак. 2:17-20)

[2] На думата „знание“ от българския Синодален превод в руския превод съответства думата  „разсъдителност“; в църковнославянския текст: „разум“ . (Бел. прев.)

Споделяне