Из „ ПОКУШЕНИЯТА НА КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА“ (Митрополит Методий Кусев)

Текстът e от 1899 г. – писан е по повод намерението да се отвори в Стара Загора католически параклис

[…]

Но понеже Българите, каквито и да са, не минуват лесно по формален начин под влиянието на католическото Духовенство, то последното прибягва до маниера да се представлява в облика на православно.

Разните Лудовиковци и Августиновци, каквито са и дошлите тук, пускат си бради и мустаци, надяват си расото и калимавката на православния свещеник, за да ловят в примките си простодушните православни! За кого са дошли сега те и за кого отварят параклис? Не е ли факт, че не отварят тоя параклис за въпросните пет лица, които не са униати, а са чисто католици? Защо тогава тия патери са дошли в облекла на православни свещеници? Не е ли факт, че тяхната цел е чисто пропагандическа, че те имат пред вид православните?

[…]

Ето защо законодателят, като предвижда и за християните от неправославно изповедание свобода за ползвание от вероизповеданието им, ограничава тази свобода до мярката щото „изпълнението на техните обряди да не нарушава съществующите закони” (чл. 40 от конституцията). Тоя существующ закон е Екзархийский Устав, който се нарушава в основата си, както се каза по-горе, от отварянето на въпросния параклис.

Затова именно за реализирането на това ограничение законодателят е дал правото на Св. Синод, Върховната Духовна Власт, а в неговото лице на Епархийските Архиереи, които той представлява, да „взема мерки за осуетяване действията на инославните пропаганди против православната църква, в случай на нужда да изискува от гражданската Власт прекратението на злото” (Екзархийский Устав, чл. 100, параграф 14). Явно е, че законодателят признава, че инославните пропаганди са едно „зло“, т.е. злото, което описахме по-горе и което ще опишем по-доле. За прекратявание и осуетявание на това „зло“ ненапразно законодателят задължава гражданските власти да дадат своето съдействие. За същите причини законодателят задължава Епархийските Архиереи: „да пазят и бранят вярата на паството си“ (Екзарх. Устав, чл. 115, параграф 2). Той нарича християните православни „паство“. Кой е врагът на „паството“? – „Вълците“: „Какво искат да направят вълците?“ – да си направят кошара в средата на мандрата на това паство.

Туй мое, по призванието ми послание и по закона задължение изпълнявам, като настоявам, ослонен на тези права и задължения, да не се допустне създаванието на такава една кошара – свърткалище на пропагандистите, облечени в овча кожа, в средата на паството ни. Защо законодателят задължава гражданската Власт да дава своето съдействие за прекратяванието на такова зло? Мигар запазването на вярата на православния Български народ съставлява ли някакъв Държавен интерес, та законодателят е предвидил средства и задължения за запазването на тая вяра? Върху зданието на народното събрание има поставено таблица с Емблемата „съединението прави силата“. Кой прави, кой създава „съединението“, тоя фактор на силата? Не е ли вярата? Психологически факт е, че както личностите, така и народите се свързват помежду си не чрез свръзката на произхождението, на родството по кръв и язик, а по духу, чрез свръзката на единомислието, на единомудрието; се съединяват и правят одно цяло по еднаквостта в убежденията си. Тази истина не се ли потвърждава от фактите в тая област, от примерите, от явленията, които ни е дала и ни дава самата действителност? Има Българи Помаци, Българи Католици, Българи Протестанти и Българи безбожници. Те наистина по кръв и по язик са Българи, но по дух, по чувства, по стремления те нищо общо нямат с Българите-Православни, не са, следователно, Истински Българи, не са в собствената смисъл на думата Българи, а са Помаци, Католици, Протестанти и Безбожници. Не е ли истина, че Помакът Българин е предаден и привързан на Турчина Мусюлманин? Турчинът е негов брат. Не симпатизира ли той на Арапина, на Арнаутина мохамедани? Не счита ли за свой Черкезина, Персиеца и Индиеца – своите единоверци? Българинът Православен не е ли за него неверник, проклет, враг и душманин? Католикът Българин не счита ли, че той принадлежал на всички нации, които изповядват католическата вяра, но не на Българската Православна? Не се ли мисли той, че е Латинин – Французин, Италиянец, Испанец, но не и Българин, Кара-Каур? Неговите симпатии, неговите интимни сношения не са ли с хората от нациите на католишкото вероизповедание? Ако отиде някой в обществото, в семействата на Павликяните или на униатите Българи, не ще ли намери между тях Французи и Италиянци, и Испанци, и Поляци, но не и Българи Православни? По селата между Павликяните и Православните Българи, съжители, има ли нещо общо по праздниците им, в тържествата им, по сватбите им и в хората им? Протестантинът Българин по чувство и симпатии е повече Англичанин, повече Американец, отколко Българин; той счита, като че негово отечество е Англия, Америка и пр.; неговите симпатии са за успеха на Протестантските инославни нации, в ущърб интересите на Православните Славенски нации. Защото Русия е Православна, те са най-отважни нейни врагове. За безбожника, за материалиста не ще и приказка, че той няма нищо общо с Българина, не само с вярата му, но нито с народността му, защото той, на основание на учението си, не припознава не само никакво национално различие, нито пък лично; т.е. не признава различие между индивидумите, человеците, но нито между тези последните и животните. Нашите, Българските безбожници, са отявлени врагове на Русия, но те най-любезно дружат с Руските нихилисти, като техни съмишленици. Вярата, прочие, единомислието е свръзката, която прави „съединението“, която свързва членовете на един народ и сгрупирва в един организъм, като един человек. Еднаквостта на вярата създава единството в деятелността на членовете на едно общество, на един народ, защото вярата е резултат на висшите комбинации на разума, – на мислите, на идеите; затова всички, които имат една вяра, имат или се подчиняват на един разум, на едни мисли, следователно се ръководят от една воля, имат едно сърдце, еднакво чувствувание, тъй като волята в своето определение и сърдцето в своите разположения се освятяват, се възбуждат и ръководят от разума, от мислите. На това основание се явява фактът, че вярата е център, който съединява в себе си и мислите, и идеалите, чувствата, и желанията, и стремленията на членовете на един народ. Когато единството във вярата, като единство в мислите, във висшите идеи, следователно и в чувствата, и в надеждите, създава членовете на един народ в един организъм, който се ръководи от една воля и се въодушевлява от еднакви чувства и стремления, то както разноверието създава разцеплението, раздорите и антагонизма – елементите на парализиранието на „съединението“, което прави силата, тъй и отслаблението на религиозното чувство на един народ е отслабление на тази свръзка, която прави съединението. Не е ли исторически факт, че Ерестта на „Богомилството“ разруши организма на Българския народ, обърна го в разлагающий се труп, по миризмата на който долетяха орлите – турците, и го плячкосаха в своя див апетит, според реченото „идеже труп, там и орли“? Не е ли истина, че отпаданието на религиозното чувство в днешно време, изработено от нашите безбожници – учители и чиновници, е причината за ненавистта, борбите, убийствата, подпалванията и гоненията между братия, еднородци, едноверци? Оттук съхранението в чистотата й, на нашата православна вяра, е един дълг, който се налага не само на Архиерея, на Священика, но на всекого, който мисли, че милее за истинските интереси на своето отечество, защото нашата Православна вяра представлява за нашия народ единственият фактор, който съхрнява, развива и ръководи съдбините и интересите на нашата нация, интереси и църковни, и политически, и национални, и обществени.

(Из „ Покушенията на католическата пропаганда в гр. Ст. Загора. Борба за смърт или живот на България“, Ст. Загора, 1899 г.

 

***

Докато четях тези редове, се сетих за онази прословута мисъл, която приписват на Бжежински, че след  падането на комунизма, най-големият враг на западната демокрация остава Православието… Съмнявам се, че Бжежински е изрекъл това, най-малкото защото никога и никъде не видях в бележка под линия къде и кога са казани или написани тези думи. Но пък неслучайно му ги приписват. Защото православният човек както не може да бъде добър комунист, така не може да бъде и послушно „колелце и винтче“ от машината на налаганото днес консуматорско общество. Но това е щрих от друга, изискваща отделно време и внимание тема.

Да се върнем на текста на дядо Методий. Ако беше го написал днес, да не казвам голяма дума, но щяха сигурно да го съдят. Поне за изрази от типа: „Не е ли истина, че Помакът Българин е предаден и привързан на Турчина Мусюлманин? Турчинът е негов брат“. Или: „Протестантинът Българин по чувство и симпатии е повече Англичанин, повече Американец, отколко Българин; той счита, като че негово отечество е Англия, Америка и пр.“. Становището на владиката, поне според сегашната официозна гледна точка, хич не е политкоректно и направо ще го обвинят в „език на омразата“. В същото време всеки, който има макар и бегла представа за православния възглед за света и човека, много добре разбира, че в сърцето си митрополит Методий няма и не би могъл да има и сянка от омраза към хората. Защото православният човек не мрази човеците, дори когато изобличава заблудите и въпреки че ненавижда греха.

(В нелюбов тръгнаха да подозират и нашия Св. Синод, когато ни припомни в прав текст, че няма друга Църква, освен Православната. Но да кажем, че и това е друга тема.)

А за дядо Методий – на 14 юли ще честваме 120 години от избирането му за Старозагорски митрополит. Повечето хора днес свързват името му със залесяването на парк „Аязмото“. Но ако говорим и пишем само за това му велико дело, ще изкривим представата за личността на владиката. Защото дори когато се труди да превърне голия, напечен от слънцето Ахмак баир в зелено райско кътче, той не се ръководи от екосъображения за ресурсите на планетата, нито от мисълта за комфорта на човеците. Добрите условия за живот в града го вълнуват дотолкова, доколкото са свързани със спасението на душите на неговите пасоми. Защото: „както чрезмерният студ, така и непоносимите горещини […] създават у хората настроение на злоба и ожесточение на характерите. […] Проповедта и наставленията да бъдат благи, милостиви, отстъпчиви хората, не могат да повлияят при лошите климатически условия. Залесяването на голите баири, т.е. устрояването на благоприятни условия, влизаше в грижите на моята проповедническа деятелност“. („История на Аязмото в гр. Стара Загора. Из едно писмо на Блаженопочившия Митрополит Методий Кусевич, април 1917 год.“, Печатница „Художник“, Стара Загора, 1942 г.)

* * *

Думите почит, почест и чест имат общ корен с думата чета. Да почетем малко от написаното от владиката, за да го почетем за годишнината.

Доколко словата му са актуални, нека всеки си отговори – според това, което сам е видял в живота си и сам е разбрал с ума и сърцето си.

Милена Иванова-Андреева

 

Публикацията е от Брой 5 на „АЯЗМО“ (м. юни 2016 г., Стара Загора)