ЛИТИЙНОТО ШЕСТВИЕ на моите охлюви

На Динко

Вървяхме, вървяхме, вървяхме и подробностите от пейзажа отпадаха пред очите ни като листи от дърво или от книга (кой каквото си избере, те са свързани; само не от Дървото или от Книгата, защото отпадналият от Дървото не е вече част от него, нито пък отпадналото – от Книгата). Не помня даже кoй сезон е било. Когато излизат охлювите? Тогава ще е било, т.е. беше.

Селцето се показа в ниското като охлюв след дъжд – мъничко, скупчено, истинско, озарено от сиянието на безбройните капчици по дърветата на околните хълмове, с една-единствена, извита като спирала тъничка улица.

В основата на спиралата стоеше „Жълтицата“. Кръчма „Жълтицата“ я беше нарекъл авторът на селцето и негов владетел. И тя, като всичко останало тук, бе съчинена да съчинява. Кръгът на „Жълтицата“ бе като сцена – попадаш в пиеса, която играеш и сам доизмисляш. Илюзия – това беше, което стои на тезгяха; не виното, нито храната. И хората, които влизаха тук, дори не съзнаваха какво си поръчват.

Попаднала бях на погрешното място.

Като заточеник, който трябва да претърпи времето и да свикне с пространството – тръгнах. Тръгнах и аз да обхождам спиралата на единствената тукашна улица. От „Жълтицата“ нагоре, покрай къщите, към пчелина, през кучешки лай, та чак до старото школо на върха – запустяло, превърнато в къща (добре ремонтирана, празна; лятна къща на някой, на който летата някак все не достигат да си обходи летните къщи). А после обратно – надолу към кръчма „Жълтицата“, защото трябва да се яде.

Храната беше нещо реално. Реални бяха, взети отделно, всички старинни портрети, столове, сандъци, обкови, привнесени в този декор от различни места и години, от различни животи. Реални животи на истински хора. Реален беше също дъждът, който приближаваше в тъмното.

Миришеше на дъжд, а нищо не се виждаше. Денят беше вече свършил, светлината беше нейде оттатък. Ние неусетно се оказахме тук, в отсъствието на светлината, което ще рече в мрак. Плътен, непрогледен, див мрак, далеч от всички илюзорни светлинки на цивилизацията, страшен и непосилен за родените долу в полето градски чеда, които – хоп, изведнъж се изненадват, че извън салона на „Жълтицата“ няма указателни знаци, нито улично осветление. А те, разбира се, не знаят, че трябва да си имат фенер.

Колко е страшно да замръкнеш навън на Атон! – слушала съм разкази на поклонници. Стоиш и чакаш да премине нощта. Вървиш само ако ти дойде на помощ някой от незримите старци. Случва се рядко. Явява се пред теб изведнъж, сякаш от нищото, и ти подава фенера си. Може дори да те съпроводи по каменистите стръмни пътеки, за да стигнеш до вярната точка жив, невредим; ако паднеш – да станеш, да не погинеш. Накрая пристигаш и тъкмо да му благодариш, той внезапно изчезнал – тъй както дойде, и пак станал невидим, поне за очите ти.

Сега ние стояхме сред мрака, сами влезли в капана на този наш анти-Атон, който започва и свършва с кръчма „Жълтицата“, и наоколо нямаше никакви старци.

Тогава се случи чудо. Обикновено, делнично, неразличимо почти. Щастлива случайност, ще кажат за него мнозина. Мощна светкавица проблесна в небето и направи пътеката зрима. В тъмнината, която последва за миг, се осъзнахме и при втория, още по-силен проблясък, поехме – крачка по крачка, полу на бегом, в ритъма на светлинната канонада. Под зрелищни, ярки светкавици. Чудо беше – знаех в сърцето си – и не защото го заслужавахме. Едно от малките чудеса, в които Бог ни явява своята милост и ни припомня за безкрайната Своя Любов, за голямото чудо: че все още държи жив този свят – животвори, промишлява, спасява; търпи човеците – нас, всички нас, от обич към нас и въпреки нас.  Стигнахме портата и закапаха първите капки. Прибрахме се, заваля.

Такива случки те оставят леко еуфоричен. Кой знае защо, независимо от нашето мъничко чудо – дали заради околния мрак, дали заради нещо, което, откакто бяхме дошли, някак все не достигаше, заспахме зад завесата на обилния дъжд неспокойни, с усещането за празнота.

На сутринта – светът беше ведър и хубав. Бистро, чисто, безкрайно! Дишай! Гледай! Върви! Зеленото беше още по-зелено, синьото – още по-дълбоко, мъхът – още по-мекичък. А тревичките се бяха изпъчили – източени, тънички, натоварени с гроздчета проблясващи водни капчици. Да се чудиш как ги удържат! Остави капките, ами на това хилаво стръкче се е покатерил такъв голям охлюв! Я виж ти! – и на съседното също. Охлювите бяха стотици – докъдето ти стигат очите. А оттам нататък – сигурно хиляди: по калдъръма, по дънерите на дърветата, по плетищата, по цветята, по каменната оградка на кладенеца, навсякъде. Решено беше: днес ще се събират охлюви!

Речено-сторено, тръгнахме „да берем“. За първи път събирах охлюви. Бързо напълнихме две торби. Ала животът е сложно нещо – не е само да напълниш торбата, трябва да знаеш какво да сториш с туй, което си придобил. Не се замислях, че охлюви се „берат“ за храна, че когато се приберем, трябва да попаря тези живинки и да ги сготвя. Сега само събирах и се стараех да ги опазя живи до вкъщи. За да дишат охлювите, грижливо пробих дупчици по торбите и ги окачих в банята.

Посред нощ се събудих – навън нещо пращеше. Странен вятър, бавен и тих, идеше издълбоко и сякаш трошеше листата и клоните. На този фон едва се долавяше едно лекичко шумолене в банята. Охлювите са излезли от торбите, помислих си. Представих как са се разпълзели навсякъде. Станах да видя и гледката ме вкамени. От всички възможни дупчици се бяха изпружили дълги шии с рогца и изцъклени големи очи. Очите на охлювите са на пипалцата им, май? Шумът идваше от онези, за които нямаше дупчици – те пълзяха нагоре, падаха и пак тръгваха да търсят въздух, въздух. Които се бяха подали навън, изглеждаха така, все едно някой ги стиска за гърлото. А аз не можех да реагирам. Механично се върнах в леглото.

Лежах с отворени очи. Вятърът брулеше сенките, които влизаха през прозореца. Нали знаете колко странни са понякога сенките, рисуват какви ли не образи по стените. Сега над главата ми отраженията на листата и клоните образуваха кръг – като лавров венец, – в който се кипреше… образът на Каракала! (Не се шегувам, нито измислям. Има такъв римски владетел, портретът му е запазен по монетите от онова време. Сещам се за него три неща: че убил брат си, спал с майка си и докато бил на власт, сякъл фалшиви пари. Хубав човек, няма що! – но днес раздават награди с лика му. В нашия град през есента има фестивал на виното и победителите гордо отнасят плакет с физиономията на Каракала.) Какво правеше този властен езичник над главата ми в тази нощ?!

Изведнъж всичко ми стана ясно. Разбрах какво ми липсваше тук, откъде идеше чувството за пустота. Да, селцето уж си имаше всичко: красиви, добре обзаведени къщи и природа, сякаш специално поръчана от архитект и дизайнер. И всичко беше композирано с вкус. (Ех, този вкус! Диктатурата на вкуса е чумата на нашето време, казва Успенски.) В селцето  обаче н я м а ш е   ц ъ р к в а. И никога не бе имало.

Станах, взех торбите от банята и бързо, докато не ме е настигнал вятърът в тъмното, изсипах охлювите на плочника пред вратата. Спомняте ли си чувството, когато влизате в двора на манастир? Как ти става спокойно и хубаво. Благодатно място е манастирът, много молитви са прочетени там. Ден след ден, година след година, векове наред монасите са беседвали с Господа. Мястото е, казват, омолено.

На сутринта първата ми работа беше да видя какво става с моите охлюви. Всички се бяха разпилели из треволяците. Пред вратата беше останал само един – кой го знае стар ли беше, мързелив или болен. Взех го внимателно и го пренесох в тревичката.

Рекох: Господи, смили се над мене грешната, чуй просбата на устата ми – приеми все едно че тези охлюви, додето сноват, пренасят молитви към Теб, погледни на тях като на лития в пустошта.

И тръгнаха моите охлюви да обикалят това неомолено място – да го разорават полекичка, та дано се пропука магичната му пустота. Търпеливо носеха товара на спираловидните си къщички, а във всяка къща – молитва…

Не зная какво ще се случи с мен, задето си позволявам такива думи в разговор с Бога. Помолете се за мене окаяната. Не зная какво става с онова място – със селцето, заковано като хербарий сред планината. Помолете се да се оживи – да влязат там хора, които се молят, та да слезе над него благодатта Божия. Не зная къде са сега моите охлюви, обикалят ли още. Най-упорит от тях се оказал май онзи, дето изглеждаше болен, стар, мързелив. Той стигнал далече, далече, но това вече е от друга приказка: за горските ягоди, умрелия кон и знанието, което носи печал…

Чао.

Милена Иванова-Андреева

Снимка: готвач.бг