КВАРТАЛЪТ, в който се оглеждаме

Това не е кварталът на богатите, към който мнозина се стремят. Нито на бедните, от който опитват да се измъкнат.

Всички, още щом се родим, получаваме известие, че някой ден ще се преселим там. Кой кога – един Господ знае.

Това е кварталът на ония, които вече са си отишли от този свят. Гробището.

Точно преди година някои медии публикуваха зловещи снимки на потънало под вода градско гробище в Северна България и разказаха, че там хората погребват покойниците в чували. По същото време, малко преди Архангелова задушница, в Стара Загора се изляха проливни дъждове. Гробището не потъна, но повечето от пресните гробове пропаднаха. В комбинация с разпилените от бурния вятър цветя, вази, бутилки, разпарцаливени некролози и наклонени, почти изтръгнати от земята кръстове, се заформи гледка като от филм на ужасите. И кого да виним? Бог ли, че ни наказва чрез стихиите? Бившите управници, които на времето са избрали неподходящ терен? Днешната управа, която стопанисва гробището? Или самите себе си?…

Година по-късно, пак в навечерието на Архангелова задушница, отново съм тук, за да търся отговор – ще разговарям с човека, който отговаря служебно за състоянието на гробищния парк. Идвам на тази среща, честно казано, предубедена. Защото пропадащите гробове не са единствения проблем. Съпътстват ги бездомните кучета, непобедимата трева, която понякога достига човешки ръст и прави достъпа невъзможен, а също и мнимите „работници“, които предлагат помощ в поддръжката на гробните места срещу заплащане с бомбастична часова ставка…

Гробището изисква всичко, което е нужно за един парк, но много по-трудно се поддържа – това е първият ми лаишки извод още в началото на разговора с Йордан Киндалов, докато обикаляме със старата служебна лада из 700-те дка площ. Г-н Киндалов е главен специалист към администрацията на община Стара Загора и отговаря за гробищния парк от 2007 г. Сдържан, вежлив и пунктуален – в синхрон с естеството на работата си – той търпеливо ми обяснява предизвикателствата пред работещите тук. Част от проблемите са „заварени“. Например множеството дървета, засадени от близките на покойниците. С годините са станали огромни – корените им надигат по няколко гробни плочи едновременно, клоните им достигат преминаващия оттук далекопровод, стволовете им стареят и заплашват да премажат някого при по-силен вятър. Затова ги следят – дърво по дърво – но някои са доста навътре сред гробните места, отвъд заветните 18 метра обхват на вишката на озеленяване… И докато ми говорят някакви лесовъдни такива неща, които са много сериозни наистина, аз си мисля и за друго: защо хората са засадили всичките тези дървета? Дали желанието „да има нещо живо“ на гроба на твоя близък не идва да компенсира утаеното в душите съмнение и неверие в отвъдния живот? Или пък „естетизираме“ гробното място, за да „опаковаме“, да скрием, да забравим смъртта? Но това е друга – не по-малко сериозна, тема.

Онаследен проблем е и земята, на която е разположено гробището. Когато в началото на 70-те години капацитетът на старите гробища до жп линията в началото на индустриалната зона се изчерпва, започват теренни обследвания за нов гробищен парк. Оказва се, че на юг от града има високи подпочвени води, които от хигиенни съображения и в съответствие с изискванията на здравното министерство, правят разполагането на гробищен парк там невъзможно. След сериозни проучвания, специалистите избират сегашното място на гробищния парк, въпреки релефа на местността. А той е хълмист. Старата централна част на гробището е разположена в насипище между два хълма. С насипване  се работи и днес – при последното, западно разширение на парка. Оттам идват и пропаданията след погребение в новите гробни места.

Но най-големият проблем като че ли е

 

тревата на забравата

И той си има микро и макро измерения. От гледна точка на работещите тук (10 души „чистачи“ с две ръчни косачки за над 700 дка площ). И от гледна точка на нашата духовност. По „нормативна база“ служителите на общинското звено са длъжни да поддържат само общите части. Но на практика няколко пъти годишно почистват целия парк. Остави ли се, тревата отива над метър, а за половин година храстите заформят малки горички. Хората просто не се грижат за гробовете на роднините си. И не плащат, за да се погрижи някой друг (каквато услуга предлагат от общинското дружество „Обредни дейности“). Опитвам се да ги оправдая – дори и да искаш да почистиш гроба на свой близък, ако е заобиколен от изоставени обрасли гробове, няма как да стигнеш до него. Но все си мисля, че ако наистина искаш, ще успееш. Отиди, настоявай да ти отворят път и най-вероятно ще го сторят. (В гробищния парк дори в събота и в неделя има дежурен в административната сграда, където е ритуалната зала – за да могат гражданите при необходимост да получат и в почивните дни справка от архива за гробните места.) Натиск обаче очевидно няма. Който ходи на църква от Великден на Рождество, той и на гробищата отива от задушница на задушница. Че и по-рядко – все пак църквата е в квартала ни, а онова е отдалечен, отделен квартал. Кварталът, за който искаме да забравим. Но всъщност – кварталът, в който се оглеждаме.

 

Проблемът с мястото, проблемът с вярата, проблемът с любовта

Да, споменах ви и за бездомните кучета. Мили гладни душички, докато не се съберат на глутница. Дори не питах дали от управата правят нещо по въпроса. Какво да направят, като гробището е разграден двор от три страни. Частично е оградено само от юг. Въпросът с оградата също е онаследен и съвсем не е актуален. Кой ще тръгне в днешното прагматично време да огражда над 700 дка гробищен парк, който на всичкото отгоре си изчерпва капацитета. Защото мястото в сегашното старозагорско гробище свършва и много скоро то ще придобие статут на „затворено гробище“ – в което се извършват погребения само в старите гробни места.

Все по-често се говори за липса на място за погребения в по-големите градове. Земя няма, все едно че сме на японски остров. Ами като няма, трябва да намерим. Въпрос на обществена воля.

Въпрос на вяра и въпрос на любов.

Присъствала съм на погребения, на които заравят починалия – простете – като биологичен отпадък. И то хора, за които знам, че много са обичали този, когото погребват. Затрупват го с пръст и не се обръщат – това там заровеното няма връзка с него, той вече не съществува, остава споменът, в който ние го помним с обич и благодарност. Да не се обръщаме, да не поглеждаме, „да не го помним такъв“. Затова гробищата ни са на това дередже. Затова дори не достига място за покойните. Затова някъде започват да ги изгарят – та нищичко да не остане, да не ни се нарушава психологическия комфорт с помнене на смъртта.

Скоро бях на гробището на Рилския манастир. Там не се оплакват от липса на място. На площ колкото един апартамент погребват монасите, сигурно векове наред. Като мине определеният брой години, изравят костите, измиват ги и ги подреждат в костницата. И въпросът с мястото е решен. Така правят и на Атон. Те са монаси, ще кажете. Но съм слушала разкази от наследници на бежанци от Одринска Тракия – как навремето пристигали с натоварени в каруците надгробни паметници и торбички с костите на предците… Знаели са, че любовта и уважението към личността на починалия са неразривно свързани с грижата за тленните му останки. Защото човешкото тяло е храм на Св. Дух. Защото човекът е душа и тяло и тъй ще възкръсне – целият – за нов живот в края на времената.

На дневен ред са проучвания на терен за ново старозагорско гробище. Трябва да следим и да изискваме да се намери достойно място за нашите покойници. Защото им го дължим. Защото го дължим и на себе си.

 

–––––––––––––––––––––-

Помни смъртта

Помни смъртта, за да осмислиш земния си живот и да придобиеш вечния – на това ни учи християнството. А съвременният светски човек всячески замита, изтиква, крие от самия себе си паметта за смъртта и почти си вярва, че ще е вечен на земята, при това задължително млад, красив и хедонистично весел. И понеже темата ни е състоянието на гробищните паркове – то няма да се промени към добро, додето не променим отношението си към смъртта и живота. Додето не проумеем, че да обичаш живота истински означава всъщност непрекъснато да помниш смъртта.

–––––––––––––––––––––-

 

Милена Иванова-Андреева

 

Текстът е публикуван в Брой 1 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)

На снимката: Гробището на монасите от Рилската света обител. Там плевел не никне, всичко е покрито със здравец