Йеросхимонах ДИМИТРИЙ: Повърхностното отношение към нещата е най-големият враг на съвременните хора

Йеросхимонах Димитрий е брат на Зографската света обител „Св. вмчк Георги Зограф“. Понастоящем служи в Германския манастир „Св. Йоан Рилски“, метох на Зограф.

Преди да приеме схима, той се подвизаваше с името йеромонах Висарион. Стана известен с книгите, в които разобличи тъмната страна в действията на Ванга и Дънов, и се утвърди като проповедник с разясненията си по множество духовни въпроси. В съавторство с йеромонах Йоан (Филипов) издаде книгата „Суеверия сред днешните християни“, в която се разглежда същността на мартениците, кукерските игри, Трифон Зарезан и др. езически обичаи, които се популяризират в наши дни.

 – Отче, какво представлява мартеницата, от християнска гледна точка?

– За да отговорим на този въпрос, първо трябва да кажем какво представлява суеверието. А то е да разчитаме на нещо, което реално не може да ни донесе полза. „Суе“ означава „празно“, „безсмислено“, „безполезно“. Оттам и „суеверие“ – т.е. „празна вяра“.

Защо мартеницата се явява суеверие? Хората, които си купуват мартеници, искат да си създадат весело настроение, да отправят към своите познати жест на нежност или на внимание. Разбира се, повечето от тях не очакват помощ от някакви езически божества, но от духовна гледна точка това няма значение. Още св. Йоан Златоуст говори, че мнозина разчитат на червени конци. Забележете, той е живял през ІV век (представил се е в Господа през 407 година), но разказва, че още тогава много хора, наместо да се надяват на животворящия кръст, се увиват с червени конци и на това отдават напразни надежди.

Добре е човек да се замисли откъде идват мартениците. Защото Господ казва, че доброто дърво дава добри плодове, а лошото дърво – лоши плодове. Нека видим какво е дървото, за да разберем какъв е плодът. Мартеницата има изцяло окултен произход. Тя се приготвяла по точно определен начин, за да получи „влияние“, което допринася за нейното „въздействие“, за нейната „магическа сила“. Това е изцяло окултна философия, в нея няма нищо християнско. А щом е такова дървото – плодът не би могъл да бъде добър.

При суеверието винаги се очаква бърз резултат, за разлика от духовния живот, където се изисква време и усилие. В духовния живот има борба със себе си, борба със страстите, борба с онези наши недостатъци, които са станали за нас като втора природа. Тази борба изисква време. Господ ни учи с търпение да спасяваме душите си, говори за тесен път. При суеверието пътят е широк – нещата идват бързо и наготово:  отключваш сутрин вратата на църквата и така си отключваш късмета; купуваш си мартеница и си гарантираш здраве. Християнското учение не ни обещава нищо тъй бързо и безболезнено, както му се иска на съвременния човек. Промяната, която трябва да стане вътре в нас, изисква време, изисква дори „кръв“. Така казват светите отци: „Дай кръв и ще получиш дух“. Това означава, че трябва да се трудим за Господа и тогава ще получим спасение, ще получим Божията благодат, която ни преобразява.

При мартениците, и при всякакви амулети и талисманчета, го няма този християнки дух на борба със себе си, няма молитва към Господа – молитва към една личност. Християнинът – този, който истински е разбрал същността на християнството – знае, че Бог е личност. Когато се молим, се обръщаме не към някаква безлична сила, а към личност, която е пълна с любов и може реално да помогне. Това, което Бог ни дава, е Неговата нетварна благодат. Тя ни преобразява. Това става, като участваме в тайнствата на Църквата и като имаме лично отношение към Бога на любовта, когато се молим. А не с мартеници и амулети.

Не трябва да се пренебрегва още нещо – когато човек купува мартеницата, той прави жертва, макар и малка. Към кого е отправена тя? Очевидно, не към Бога на християните. Но тронът на нашето сърце, казва старецът Паисий, не остава празен. Ако ние не служим на Бога, служим на Неговия враг. В житието на св. Нифонт Кипърски се разказва следния случай. Пристигнал оркестър, който свирел непристойна музика. Един християнин хвърлил жълтица към музикантите, за да се почерпят. Св. Нифонт мистично видял как тази жълтица първо слиза до дъното на ада и едва след това се връща към пазвата на музиканта. Т.е. тази жертва отива до дълбините адови. Стотинките, които някои наши братя и сестри дават за мартеници, не отиват при Бога, а при Неговия враг. Дори и да не го съзнават, това не ги извинява напълно. Господ казва, че ако някой знаe волята на господаря си и не я върши, ще бъде бит много, а този, който я престъпва от незнание, ще бъде бит малко (Вж. Лук. 12:47-48). Т.е. незнанието не ни извинява напълно – наказание все пак ще има.

– А какво бихте казали на хората, които идентифицират мартениците и кукерските игри с „българското“ и смятат, че по този начин учат децата на любов към Родината, че създават у тях българска идентичност?

– Това е неправилно мислене. Също като мартениците, и кукерските танци имат езически произход. Не са се зародили в България, пренесени са тук. В житието на Дасий Доростолски[1], който е живял в ІІІ век, пише как хората си слагали маски на животни и безчинствали. Пише още, че това е езически празник.

По нашите земи християнството навлиза много рано. Лошото е, че българинът остава „повърхностен“ християнин. Много лесно го привличат някои езически обичаи. Те са му интересни и без да е наясно в дълбочина със същността им, той предава своя интерес и на децата си, и на своите близки, което носи за всички тях духовна вреда.

Повърхностното отношение към нещата е най-големият враг на съвременните хора. Те не изследват произхода на нещата, нито резултата от действията си. Заради това повърхностно мислене все по-малко хора остават християни. Но това го казва и сам Господ Иисус Христос: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лук. 18:8). Разбира се, Той говори за истинска вяра. Повърхностното отношение у повечето хора не им позволява реално да се заинтересуват, реално да се променят, реално да се обърнат към Господа. На тях им харесва „хелоуин“, харесват им кукерските маски, образите на чудовищата от анимационните филми. Грозотата започва да привлича. А тази грозота винаги е била символ на сатанинското, на демоничното. Проблемът е, че от най-крехка детска възраст децата свикват с тази грозота, започват да я обичат и да се идентифицират с нея. Това идва и от възпитанието, защото самите родители не са християнски настроени. Те може да ходят от време на време в храма, да палят по някоя свещичка, но това не означава, че са истински християни. Ако ти нямаш в сърцето си Бог, ако не се стремиш да Го имаш в сърцето си, ако нямаш жажда за Христос, всичко останало, което правиш, всъщност не те води към Него.

– Да, свидетели сме на напориста естетизация на злото. Можем ли да подозираме, че у подрастващите се налага съзнателно вкус към демоничната визия?

– Специално за празника „хелоуин“ се влагат много пари. За съжаление и учители, и директори участват в това напълно съзнателно. Родители са споделяли, че когато отклонят децата си от участие в този „празник“, децата им се оказват не само малцинство, но преследвано малцинство. И всичко става все по-организирано. В магазините от големите вериги също се продават демонични маски. За търговците това е добър бизнес. Човешката алчност води до стремежа да продадеш злокачествена и духовно вредна стока, за да придобиеш някое левче в повече. Когато се съберат недуховност и алчност, обществото се подхлъзва в погрешна посока и е на път да пропадне. България няма нищо общо като традиция с „хелоуин“, но този празник се популяризира. Всичко това става много бързо, пред очите ни. Тъй че става дума и за организирано направляван процес, и за продукт на човешката алчност.

– Ако се върнем на местните традиции, ще видим, че особено при кукерските игри, финансовият елемент не е чак толкова силен. Светската власт обаче ги толерира. Дали това е криворазбрано популяризиране на националното, или е някакъв „отечественофронтовски“ хъс, на принципа „хляб и зрелища“?

– По-скоро второто. За политиците това е лесен начин да се сближат с хората, да им покажат, че вършат нещо. За принципа „хляб и зрелища“ се знае, че е бил особено силен в езическата римска империя. Това, че е все по-валиден в наше време, показва, че се връщаме към езическите нрави. С тази разлика, че в миналото езичниците не са познавали Христос. Докато за нашата страна днес не можем да кажем, че в нея Христос не е проповядван. Какво означава това – че Той вече е съзнателно гонен. Защото, пак ви казвам, че християнският живот изисква саможертва, изисква дълъг път – не само на търсене, но и на работа върху себе си.

Политиците търсят евтина популярност. И тук Църквата трябва да реагира по-остро, но кой пък слуша гласа на Църквата? След като самите хора са далеч от християнския поглед към живота, то и гласът на Църквата остава глас в пустиня. Но пак казвам, всичко опира до това иска ли човек да върви по тесния път или ще върви по широкия.

– От християнска гледна точка, допустимо ли е човек, който изповядва себе си като православен християнин, да носи мартеница, като казва: „Приемам я като продукт на художествена традиция, не влагам в нея нищо духовно“.

– Тръгнем ли с викове: „Какво правите! Вие езически обичаи ли следвате?!“, нищо няма да постигнем. Полезният и правилният подход е добронамерено да обясняваш на околните. Нека майката нежно да каже на детето си: „Мартеницата не ти е полезна, няма нужда да я носиш. Ела, ще ти купя една иконка и ще ти разкажа за живота на еди-кой си светец“. Нека с кротост и търпение да обясняваме на тези, които са около нас. Но пак подчертавам – с търпение и с разбиране за това в какво време живеем. Защото времето, в което живеем, е по-скоро езическо, отколкото християнско. Затова и подходът ни към хората трябва да е с внимание, обич, милост, с разбиране на това, което се случва, и с много, много търпение.

Ако отговорим еднозначно – не е добре християнинът да носи мартеници и по този начин да показва някаква принадлежност, различна от християнството. Но повечето хора не са се замисляли за това. Нашата мисия е да ги накараме да се замислят какво правят. Това обаче не може да стане с всеки. Повечето хора са забързани, живеят в свой материален свят, не се интересуват от Христос, още по-малко ще ги заинтересува въпросът за мартениците – духовните въпроси не ги засягат. Но дори малко на брой душички да проявят внимание, да се замислят и в крайна сметка да разберат какво означава истина и лъжа, суеверие и истинска вяра, то сме направили нещо голямо. Защото пише: „който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове“ (Иак. 5:20). Един човек да обърне внимание на нашите думи и малко да се промени, това е достатъчно. Не можем да очакваме някакви огромни обществени обрати. Св. Игнатий Бранчанинов потвърждава това, като казва, че в наше време не е възможно да се спре отстъплението. То е допуснато от Бога заради греховете ни.

Ако можем да помогнем на тези, които са около нас, нека поне това да направим. Но тук важният въпрос е как да докоснем хората. Светите отци не са ни оставили рецепта, защото всеки човек е индивидуалност, не е тухла четворка. Трябва преди всичко да работим върху себе си. Докато човек не е придобил Божията благодат, той може да учи единствено и само себе си. А когато, малко по малко, започне да придобива Божията благодат, то тогава хората сами ще започнат да се обръщат към него за съвет. Ние не можем да се сравняваме с древните свети апостоли, но нека се опитваме да бъдем малки апостоли. Едно малко семенце да посеем тук, друго – там, и тези семенца сами започват да раждат добри плодове.

[1] Св. Дасий от Дуросторум (Доростол, дн. Силистра) бил воин от римската армия. Пострадал мъченически през 292 г. Най-старото запазено негово житие е от ІV-V век. Съхранява се в Парижката национална библиотека. В него са описани езически ритуали, които поразително напомнят кукерските: „Тази скверна традиция е достигнала до наши дни и се спазва по много печален начин. Защото дори светът да се свърши, лошият обичай не се изоставя, а дори се възстановява в още по-грозен вид.

В деня на януарските Календи суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни, излизат с много големи тържества. Те променят външността си, като се обличат в нрава и външния вид на дявола. Те се увиват в кози кожи и като променят лицето си, напущат доброто, в което са се възродили (християнството), и се връщат към злото (езичеството), в което са се родили“.

Интервю на Милена Иванова-Андреева