История за любов

Това не е художествен текст, а истинска история, разказана в писмото на една майка. Тя не иска да афишира името си, но се е осмелила да сподели преживяното – вероятно с надеждата, че така се множи човещината.

Забавихме се малко с публикацията – не знаехме как да илюстрираме текста. А снимката днес е неизбежна кукичка за разглезения читателски поглед.

На историята много върви снимка на дете в инвалидна количка. Такива из мрежата бол, включително снимани в гръб – идеалното изкушение в нашия случай. Но такава снимка (дори и да не се спънем в авторските права) много ще принизи текста – ще го тласне в стилистиката на ония кампании, които търгуват с милостта и милосърдието.

Накрая избрахме сърце от маргаритки – по-добре на ръба на кича, отколкото на търгашеството с любовта.

Ето я и самата история за любов и надежда:

 

 

ИМА НАДЕЖДА

А ти кога правиш милостиня,

нека лявата ти ръка не знае,

какво прави дясната,

та милостинята ти да бъде скришом;

и твоят Отец, Който вижда в скришно,

ще ти въздаде наяве

(Мат. 6:3-4)

 

Няма да споменавам имена, за да не наруша Божията заповед в мотото. За доброто на всички е. Но ще разкажа една история, за да се опитам да продължа или да сложа ново начало на добри дела между нас, хората.

Преди четири години се срещнах с бъдещата учителка на дъщеря ми. Не беше започнала още учебната година. Притеснена, дори леко загубила дар слово, тя седна до мен на една пейка и не знаеше откъде да започне:

– Здравейте! Радвам се да се запознаем… Радвам се, че се срещаме преди първия учебен ден… Разбрах, че дъщеря ви е с инвалидна количка. Нямам опит с такива деца, но самата аз преди няколко години, поради заболяване, бях в почти същото състояние. Кажете ми какво може да прави тя и какво мога да направя аз за нея.

Обяснявам с подробности състоянието ѝ, слабостта в мускулите, начините, по които умее да се придвижва. Обяснявам ѝ, че е посещавала детски център вместо детска градина и може би няма необходимата подготовка за училище. Но понеже аз също съм детски учител и освен това провеждам ситуации по религия в детската градина, се надявам, че с общи усилия ще я приобщим и ще сведем до минимум нейната различност. Госпожата изведнъж се зарадва:

– Знаете ли, аз също мога да водя часове по религия, защото имам такова образование, но за съжаление досега не съм имала тази възможност. Само първата година, преди да стана начален учител, в едно друго училище с това се занимавах.

И аз се успокоих. Разбрах, че срещу мен стои човек, който държи на общочовешките ценности, и казах:

– Е, значи ще се разберем.

Сега, след четири години, не знам как съм разбрала това. Въобще не я познавах, нито я бях проучвала предварително, както правят много от родителите. Но си помислих, че не може човек, който преподава религия, да  няма отношение към взаимоотношенията между децата, да подминава техните житейски дилеми и най-вече – да не ги обича.

Това беше. Ако някой си помисли, че сме водили още разговори, че сме разсъждавали кое е най-добре за детето, за останалите деца, много греши. Следващият ни досег беше на първата родителска среща, която също се проведе преди първия учебен ден. След като госпожата приключи с обичайните неща, които ние, родителите, трябва да знаем преди постъпването на детето в училище, аз станах и казах на останалите, че детето ми е в инвалидна количка. Помолих ги да кажат на децата за заболяването на моето дете, да им обяснят защо се придвижва така. Казах им, че тя е свикнала да ѝ задават въпроси, но все пак, ако децата са подготвени предварително, ще бъде по-лесно за нея.

Ден преди първия учебен ден (след празничния 15-ти септември), госпожата ми се обади и ме помоли да доведа дъщеря си вместо за първия, за втория час. Искала да поговори с останалите деца за нея. Така и направихме. В първи клас часовете са по тридесет и пет минути.

Друг разговор с децата, освен този тридесет и пет минутен, за който споменах, относно дъщеря ми, не е имало. Или поне аз не знам. Детето ми, за тези четири години, бе едно от останалите, не бе толерирано по никакъв начин, освен в случаите, когато беше в невъзможност, чисто физически, да направи нещо.

А, да. Като казах физически, се сетих за часовете по физическо възпитание и спорт. Първата и втората година, преди да излезе новият закон за образованието, трябваше да попълвам заявление, че детето ми се освобождава от тези часове. Направих го, но дъщеря ми не пожела да ги пропуска. Даже напротив, както на повечето деца, това ѝ бяха едни от любимите часове. Госпожата я включваше в игри с придружител, намираше деца, които искаха да играят с нея и да ѝ подават топка, поверяваше ѝ ролята на съдия. Когато влезе новият закон, вече не беше необходимо да я освобождавам. Там пише, че тя може да постига резултати според възможностите си. Сега в удостоверението за завършен четвърти клас срещу физическо възпитание и спорт стои оценка „Отличен 6”.

Не искам да пропусна родителите. Интелигентни, всеотдайни млади хора, държащи на доброто възпитание и образование на децата си. През тези четири години не е имало момент, в който те да не предложат помощта си, да не улеснят живота или да не зарадват с нещо дъщеря ми. И на ръце са я носили, когато е необходимо, в буквалния смисъл. Много пъти. Без да я съжаляват или да изтъкват физическите ѝ немощи.

В трети и четвърти клас ходихме на зелено училище. В хотел, достъпен за хора с увреждания. Фирмата, организирала пътуването, се оказа създадена от млади, добри, ентусиазирани хора. Дори и на поход в гората отидохме по време на престоя си там. Аниматори, сервитьори и други от персонала на хотела също носиха на ръце детето ми, където беше необходимо. Всичко това – отново благодарение на госпожата и няколкото предварителни разговора, които беше провела.

Да не забравя да спомена, че с влизането на новия закон директорът на училището, по моя молба, назначи човек на длъжност „помощник на учителя“, специално за дъщеря ми. Тя има нужда от помощ при самообслужването си, а до този момент тази функция изпълнявах аз.

И така. Госпожата оформи един задружен клас. Деца, които да работят в екип, да си помагат, да имат съчуствие един към друг. Толкова задружен, че по време на най-напрегнатата подготовка за малките матури, когато тя ги скъсваше от тестове и препитвания, те успяха да препишат „История славянобългарская“ на преподобни Паисий Хилендарски, за да ѝ я подарят на изпращането. За спомен от всички тях. С техните почерци, с техните имена, написани под всяка преписана страничка. Никой от тях не отказа да се включи. Някои от децата казваха, че темпото било голямо, че госпожата приличала на шеф Ангелов от телевизията, но накрая на часовете и тя се усмихвала. И така, въпреки многото домашни, те успяха да препишат и „Историята“ на Паисий. Мисля, че всеки си дава сметка за усилията, които трябва да положи един четвъртокласник, за да направи това.

Не си мислете, че моята история е приключила. Дойде и последният учебен ден. За първа година той не е на 31 май, а на 1 юни. Съпругът на госпожата не знаел това обаче и за годишнина от сватбата им решил да ѝ подари екскурзия. Разбра се, че трябва да пътуват на 1 юни. Госпожата ни помоли да не ѝ купуваме цветя, защото буквално два часа след тържеството трябва да отпътува. Освен Историята ѝ подарихме и тематичен подарък – куфар. От цялото си общо родителско сърце. Безсмислено е да описвам емоциите на всички деца и родители и разбира се, на главния „виновник“ – Учителя. А тя, с лично послание към всяко дете, раздаваше удостоверенията, очите ѝ се пълнеха със сълзи, правеше паузи, защото трудно преглъщаше. Децата и родителите също.

Близо сме до края на историята, макар че той е условен, разбира се. Когато подаваше удостоверението на дъщеря ми, госпожата я нарече „шампион в живота“. Каза ѝ, че много неща е научила за тези четири години от нея. Оказа се, че е помолила родителите вместо букетите с цветя за края на учебната година да пуснат предвидената сума в една кутия. Искала да ги дари на дъщеря ми, за да ѝ купим нещо, с което да улесним живота ѝ вкъщи.

Събраната сума беше много по-голяма от парите, които щяха да дадат родителите, ако бяха купили цветя.

Разсъжденията и тълкуванията оставям на Вас. Трябва да направя само едно важно уточнение – тази история започна преди четири години и приключи преди два дни. Както казах, условно. Но по-важното е, че е съвсем, ама съвсем истинска.

И още нещо: не мога да опиша с думи безкрайната любов, с която бяха оградени децата ни през тези години. Истинска, искрена, искаща, по-скоро изискваща любов. Като тази на истински учител към своите ученици.

Има съвременни будители. А това означава, че има надежда.

03.06.2018 г.

Споделяне