Иподяконът хирург разказва за СВЕТИТЕЛЯ ХИРУРГ

(Животът и делото на св. Лука (Войно-Ясенецки) през погледа на доц. д-р Николай Янев)

Истинското разбиране за християнската вяра Валентин Феликсович получил, след като усърдно прочел Новия Завет, подарен му от директора на Втора киевска гимназия при получаването на свидетелство за зрелост. Много места от тази свята книга оставили трайно впечатление у юношата, но като камбанен звън ехтели през годините словата на Спасителя от Евангелието на Матея „жетвата е голяма, а работниците малко, затова, молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“ (Мат. 9:37-38). Когато за първи път чул тези думи, младият Валентин възкликнал в себе си: „Господи, възможно ли е да са малко Твоите работници?“.

„Кратките колебания кой път да поема след гимназията завършиха с това – споделя св.Лука, – че признах, че нямам право да се занимавам с това, което ми харесва, а съм длъжен да се заема с това, което е полезно за страдащите хора.“ В Медицинския университет юношата се учел добре и неочаквано за самия себе си се увлякъл от анатомията. Това, което мнозина плашело и отблъсквало от медицината, го привлякло по-силно от всичко. „Умението да рисувам тънко и моята любов към формата преминаха в любов към анатомията… От неуспял художник аз станах художник в анатомията и хирургията.“ Държавните изпити положил блестящо, с отличие, като получил предложение веднага да започне работа като асистент и специализант по хирургия. Той заявил обаче, че иска цял живот да бъде участъков селски лекар. „Изучавах медицина с една-единствена цел – с поделя св. Лука – цял живот да бъда селски лекар, да помагам на бедните хора.“

Но избухнала Руско-японската война. В състава на медицинския отряд на Червения кръст, Войно-Ясенецки заминал на 30 март 1904 г. за Далечния изток. Отрядът се разположил в Чита и тук започнала практиката на лекаря хирург. Главният лекар поръчал на младия дипломант да завежда хирургичното отделение и не сгрешил: операциите, провеждани от Валентин Феликсович, били сложни, но преминавали безупречно, неуспехи нямало. Той веднага започнал да прави операции на костите, сухожилията и черепа, проявявал се неговият задълбочен интерес към топографската анатомия. „Преди да замина на фронта – пише св. Лука – открих наскоро издадената книга на френския хирург Лежер „Неотложна хирургия“ и я изучих основно.

Пак тук, в Чита, се случило още едно важно събитие в живота на Войно-Ясенецки: женитбата му с Анна Василиевна Ланска, дъщеря на управляващия дворянските имоти в Украйна. Анна пристигнала в Чита със същия отряд на Червения кръст, бидейки милосърдна сестра. Наричали я „святата сестра“, още от работата й в Киевската военна болница.

Св. Лука споделя, че бил привлечен не от нейната физическа красота, а от изключителната доброта и кротост на характера й. Това, което е привлякло Анна дотолкова, че да встъпи в брак с младия лекар въпреки обета си за безбрачие, остава неизвестно за нас, но най-вероятно мотивите й са били дълбоки и съвсем сериозни…

Скоро след сватбата семейството преминало в неголемия околийски град Ардатов в Симбирска губерния, където поверили на Валентин Феликсович да завежда болницата. Работата била много, а условията невъзможно тежки и младият хирург почувствал, че изнемогва. Семейството се преместило в село Верхни Любаж, Фатежка околия на Курска губерния. Но славата на забележителния хирург вече се била разпространила толкова далече, че пред прага на неголямата селска болница се редели посетители не само от близките места, но дори и от съседната Орловска губерния. Той особено добре запомнил трогателния случай с един млад бедняк,

слепец по рождение, на когото възвърнал зрението

в резултат на забележително проведена операция. Прогледналият събрал слепците от всички околни места и те се наредили на дълга върволица пред болницата, очаквайки медицинска помощ. Където и да отидел да лекува св. Лука в годините след това, той бил особено известен с възможностите си да оперира очните заболявания и да възвръща зрението на мнозина. Заболявания като вродена катаракта (или потъмняване на лещата, както е по-известна) и трахома били широко рапространени. Катарактата ние свързваме най-често с напредване на възрастта, но вродените форми могат да доведат до слепота в ранна възраст. Трахомата пък е хронично възпалително заболяване, причинено от бактерията Хламидия и води до много мъчително срастване между тъканите на окото, особено при пациенти, живеещи в бедност и нехигиенични условия, и била много разпространена в онези години в Русия. Св. Лука оперирал с вещина лещата и ириса на окото или присаждал лигавица, за да освободи срастванията при трахомата. „Започнах да изнемогвам физически и в Любаж – разказва Владиката. – Нарастващите успехи в лечението налагаха да оперирам от 9 ч сутринта до вечерните часове, да обхождам след това обширен район, а през нощта да изследвам операционните препарати под микроскоп и да ги рисувам, във връзка с научните си публикации.“

Градската управа прехвърлила Войно-Ясенецки в околийския градец Фатеж. Фатежка околия била средище на крайно десни реакционно настроени черносотници, подобни на фашистите. Скоро му се наложило да си тръгне и оттук, тъй като веднъж отказал да прекрати приема на болните, намиращи се пред вратите на кабинета му, за да се яви начаса на призива на един от най-свирепите черносотници – полицейския началник Батезатул. Начаса хирургът бил обявен за болшевишки революционер и уволнен от председателя на общинската управа.

Това действие обаче предизвикало огромно противодействие от народа и в първия пазарен ден един от излекуваните от д-р Валентин Феликсович слепци се покатерил на голяма бъчва и произнесъл пламенно слово за несправедливото уволнение, което прераснало в бунт на гражданите и унищожаване на общинското управление. Разбира се, благочестивият лекар не желаел никакви размирици и скоро заминал за Москва, където започнал работа върху дисертационен труд в хирургичната клиника на проф. Пьотр Дяконов, основателя на световноизвестното списание „Хирургия“. Проф. Дяконов му предложил темата „Туберкулоза на колянната става“, но младият хирург имал несравнимо по-интересна идея за научна работа – новият метод на местното обезболяване, наречен Регионарна анестезия.

Интересно е, че нито проф. Дяконов, нито проф. Рейн, който завеждал катедрата по Топографическа анатомия, където Валентин Феликсович продължил своята работа, не били чували за този тип обезболяване. И за да ви помогна да си представите при какви обстоятелства

св. Лука е проправял път в Медицината

и защо регионарната местна анестезия има изключително важна роля, дори в съвременната медицина и стоматология, ще ви покажа нещо от нашето професионално ежедневие (Бел. ред. Тук авторът представя снимки на пациенти с тежки възпалителни процеси в областта на лицето и шията).

При тези пациенти имаме няколко основни задачи:

  1. Да изследваме и стабилизираме общото състояние и да установим как действат сърцето, белият дроб, бъбреците; какво е състоянието на елементите на кръвната картина, нивото на кръвната захар и т.н. Сега за това използваме съвременна апаратура, която изобщо не е била налична в началото на 20. век.
  2. Нямало е антибиотици или дори венозно вливане на физиологичен разтвор, който е животоспасяващ при големите водни загуби на тези пациенти.
  3. Оставало е само едно – болният да бъде опериран спешно и гнойта да бъде евакуирана, колкото е възможно по-скоро. Да, но качеството на тази операция и възможността тя да помогне е пряко свързано както днес, така и преди 100 години, с възможностите за качествено обезболяване.
  4. През 1900 година (а и на много места до средата на 20. век) общата анестезия била много рисковано начинание. На лицето на болния поставяли маска (т.нар. Маска на Шимелбуш), върху нея пластове марли и започвали да накапват хлороформ или течен етер, докато болният изпадне в безсъзнание. Проблемът бил, че ако безсъзнанието е дълбоко, той често не се връщал в съзнание и загивал от потискане на дишането или сърдечната дейност, а ако е повърхностно, всъщност пациентът не бил обезболен.
  5. Поради тази причина местната анестезия била с много предимства, но техниката гласяла, че упойката трябва де се инжектира в мястото на операцията, което при едновременното наличие на гной в тъканите е не само изключително болезнено, а и неефективно.
  6. Св. Лука бил изключително прозорлив и търсещ новостите в науката, затова, когато през 1907 година му попадналo първото издание на книгата на немския хирург Хенрих Браун „Местната анестезия – научно обосноваване и практически приложения“, тя му послужила като източник на вдъхновение и подтик за собствени разработки. „Прочетох я жадно – казва той – и от нея за пръв път научих за регионарната анестезия, чиито малко методи съвсем наскоро бяха публикувани. У мен се появи жив интерес към локалната анестезия и си поставих за задача да се заема с разработването на нови нейни методи.”

Регионарната анестезия е метод, при който местният анестетик се поставя далеч от мястото на операция –  най-често там, където съответният нерв излиза от черепната кухина, гръбначния стълб или преминава покрай някоя голяма кост. Тези зони от тялото не били изследвани досега във връзка с практическите техники за обезболяване и св. Лука се захванал с изключително тежката задача. Той споделя, че само за описанието на метода за обезболяване на главния нерв на лицето – Троичния нерв, му се наложило да дисецира и изледва 300 анатомични препарата. Троичният нерв е един от най-трудните за изучаване от студентите медици. На всички нас са ни трябвали месеци и години, за да си обясним в пълнота разположението на този нерв, особено в дълбоките зони на лицето. Той минава по наистина сложни пътища, а за да контролираме и лекуваме болките, провеждани по него, трябва да го познаваме добре и също така да си го представяме, гледайки отвън лицето на пациента, което иначе изглежда просто като една елипса, покрита с кожа. Ако ги нямаше блестящите обяснение и скици на топографската анатомия и техниките за обезболяване от такива изключителни анатоми и хирурзи като проф. Войно-Ясенецки, ние, лекарите щяхме все още да сме по-скоро мъчители, отколкото лечители.

От анатомичните занимания също така знаем, че подробното изследване на един препарат в нормални условия отнема дни. Как той е успял да изследва такова количество препарати и по толкова подробен начин да нарисува не само нервите на лицето и методите за обезболяването им, а и тези в цялото тяло, остава загадка и причина за истинско възхищение у нас. Ето какво пише младият хирург и изследовател, д-р Войно-Ясенецки в писмо до дома: „Не искам да си тръгна от Москва преди да взема от нея всичко, което ми е необходимо: знания и умения за научна работа. Както обикновено, не зная мяра в работата и вече съм много преуморен. А ми предстои голяма работа:

за дисертацията трябва да науча френски език и да прочета около петстотин труда на френски и немски

Освен това ще се наложи много да работя над докторските изпити”.

Като ярък пример за стойността на точно тази научна разработка в медицината можем да посочим и факта, че дори методи като обезболяването на седалищния нерв в областта на тазовото дъно, които проф. Браун смятал за невъзможни, били решени и описани от св. Лука по това време.

Научната работа така силно завладяла Валентин Феликсович, че той не забелязал как постепенно се оказал

в клещите на безпаричието

Живеейки в Москва със съпругата си и двете си малки деца – Михаил и Елена, родени през 1907 и 1908 г., те постепенно изпаднали във финансово затруднение и не могли да останат там повече от 2 години. За да издържа семейството си, той се върнал към практическата хирургия и в началото се трудел в село Романовка, Саратовска губерния, а после в Переславъл-Залески, град разположен на около 160 км на изток от Москва, където живели цели шест и половина години, между 1911 – 1917 г. Дисертацията завършил, като използвал годишните си отпуски, за да пътува до Москва и да работи там.

В 1915 г. в Петроград официално излязла книгата „Регионарна анестезия“, блестящо илюстрирана от самия автор. За тази работа Варшавският университет присъдил на Валентин Феликсович Войно-Ясенецки високата премия на името на Хойнацки.

В 1916 г. В. Ф. Войно-Ясенецки защитил своята монография „Регионарна анестезия“ като дисертация и получил степента доктор по медицина. Професор Мартинов охарактеризирал тази работа така: „Ние сме свикнали с това, че докторските дисертации обикновено се пишат по зададена тема, с цел получаване на по-високо място в службата, и тяхната научна стойност не е висока. Но когато четях вашата книга, останах с усещане

като при пеенето на птица, която не може да не пее

и я оцених високо”.

Малко преди да заминат от Романовка, през 1911 се родило третото им дете – Алексей, а през 1913 г., в Переславъл, се родил и най-малкият син, Валентин. Тук св. Лука работел в общинска болница с 50 легла и бил един от първите в Русия, който правел най-сложни операции не само на жлъчните пътища, бъбреците, стомаха и дванадесетопръстника, но дори и на сърцето и мозъка. Тук, в Переславъл, В. Ф. Ясенецки намислил да изложи опита от своята работа в книга, която решил да озаглави „Очерк за гнойната хирургия“. Бил съставен план и написано предисловие, когато внезапно му се явила някаква „крайно странна, натрапчива мисъл: когато тази книга бъде написана, на нея ще стои името на епископ“.

През 1917 г., за нещастие,

Анна се разболяла от туберкулоза

след като нейната сестра загубила малката си дъщеричка от същата болест и посетила сем. Войно-Ясенецки в Преславъл за 2 седмици, носейки одеалото, с което било завито детето.

По същото време проф. Войно-Ясенецки се явил на голям конкурс, обявен във вестника, за завеждащ градската болница на Ташкент. Спечелил конкурса и през същата 1917 г. цялото семейство заминало за Узбекистан. Пътят бил изключително труден, поради разстроеното железопътно движение, а те пътували и с боляща съпруга и малки деца. По пътя за Москва отседнали за цяла седмица в Троице-Сергиевата лавра, където Анна страдала от силна треска.

В Ташкент професорът бързо развил широка лечебна дейност и същевременно, прибирайки се вкъщи, миел пода с марли, донесени от болницата и поемал къщната работа. Тук започнали и първите големи изпитания, заедно с тежкото изпитание за цялата Светая Русь с настъпване на революцията.

През януари 1919 г. в Ташкент, който бил под властта на болшевиките, избухнал голям въоръжен метеж. Младият червеноармейски военен комисар Константин Осипов изменил на революцията и предвождайки полка на туркменските войници, започнал обляна в кръв военна акция срещу бившите си другари. Св. Лука си спомня, че бомби летели над болницата и по улиците, докато отивал на работа. Имало и престрелки.

Червеноармейският гарнизон на Ташкентската крепост, предвождан от есера Иван Белов, обаче използвайки тежкото оръжие, разбил отрядите на бившия политкомисар Осипов и веднага започнали масови разстрели на всички заподозрени в контрареволюционни действия. От това започнали да се възползват, разбира се, и най-различни мерзавци, като работникът в болничната морга Андрей, който мразел строгия професор поради нееднократните предупреждения за уволнение заради пиянство и разбойничество. И не само че Андрей подал донос срещу него, но и лично го арестувал и транспортирал до мястото на задържане – Ташкентските железопътни работилници. Св. Лука разказва: „Преживяхме страшни часове. Когато аз и младият ми асистент д-р Ротенберг, когото бяха арестували с мен, вървяхме, предвождани от Андрей, по железопътния мост, работниците му викаха да не се занимава с нас, а направо да ни разстреля под моста. Стигнахме в помещението, което бе пълно с войници от въстаналия полк, а те бяха привиквани в една стая по списък и на повечето от тях слагаха кръст.

В този ден били разстреляни огромен брой войници и граждани на Ташкент. Но в съда участвал и един партиец, който познал професора и с учудване попитал какво прави той тук. Като разбрал каква е работата, веднага разпоредил да го пуснат, а св. Лука, връщайки се по моста, видял същите работници да го гледат с недоумение – как така е жив и непокътнат.

Първото нещо, което направил професорът, връщайки се от това страшно място, било да подготви болните, които чакали за операция и да пристъпи към действие.

Тези страшни дни и часове обаче оставили Анна Войно-Ясенецка без повече сили и тя починала в края на октомври 1919 г., на 38-год. възраст. По това време най-голямото дете в семейството било на 12 г., а най-малкото – на 6.

Св. Лука разказва: „Господ Бог е знаел какъв тежък и трънлив път ме очаква и веднага след смъртта на майката на моите деца, Той Сам се погрижи за тях и облекчи тежкото ми положение. Ето защо приех без ни най-малко съмнение думите, които ме потресоха през нощта, четейки 112-ти псалом: „неплодната настанява вкъщи като майка, радваща се за децата“ – като Божие указание за моята операционна сестра София Сергеевна Белецка, за която знаех само това, че неотдавна е погребала мъжа си и е била бездетна. Цялото ми познанство с нея обаче се ограничаваше само с делови разговори, отнасящи се до операциите. Едва дочаках седем часа сутринта и отидох при София Сергеевна, която живееше в хирургическото отделение. Почуках на вратата. Тя отвори и с изумление отстъпи назад, виждайки в толкова ранен час своя суров началник.

– Прощавайте, София Сергеевна – казах й аз, – аз много малко Ви познавам, дори не зная вярвате ли в Бога, но дойдох при Вас с Божията заповед да Ви въведа в своя дом като майка, радваща се за децата. – Тя с дълбоко вълнение изслуша какво се е случило с мен през нощта и каза, че й е било много болно да гледа отдалеч как се мъчи жена ми и страшно й се е искало да ни помогне, но не се решавала да предложи своята помощ. Тя с радост се съгласи да изпълни Божията заповед за нея”.

Всичко това се случило малко повече от година преди онази знаменателна вечер в края на 1920 г., когато професорът присъствал на епархийско събрание, на което произнесъл реч за състоянието и делата в Ташкентската епархия. Когато събранието завършило и хората се разотивали, неочаквано лекарят се срещнал на вратата с владиката Инокентий, епископ Ташкентски и Туркестански, който го хванал за ръка и отвел настрана. Обхванат от възторг от дълбочината и искреността на неговата вяра, архиереят казал: „Докторе, Вие трябва да станете свещеник!“. Светителят Лука така си спомня за това в своите мемоари: „Никога не бях мислил за свещенство, но приех думите на Преосвещения Инокентий като призив от Бога, изречен чрез устата на архиерея, и без да размислям нито минута, казах: „Добре, Владико! Ще стана свещеник, ако това е угодно на Бога!“.

Всичко се развило толкова бързо, разказва св. Лука: „Така че на празника Сретение Господне в 1921 г., една седмица след ръкополагането ми за дякон, бях ръкоположен за свещеник от епископ Инокентий. Наложи ми се да съчетавам моето свещенство с четенето на лекции в медицинския факултет“.

Той веднага развил широка проповедническа дейност в Ташкент, каквото и било благословението на епископ Инокентий, и спечелил голямата любов на паството. През есента на 1923 г. епископът свикал епархийски събор, който трябвало да избере двама кандидати за епископска хиротония. Изборът се спрял на архимандрит Висарион и на отец Валентин Войно-Ясенецкий.

По същото време настъпвал живоцърковническият разкол и в Ташкент се очаквал обновленчески епископ. Епископ Инокентий побързал да извърши хиротонията на архимандрит Висарион, използвайки и присъствието в Ташкент на епископ Сергий (Лавров). Те извършили пълен чин наречение и се подготвили за ръкоположение на следващия ден, но още същата вечер архимандрит Висарион бил арестуван и изселен. Това подействало много тежко на епископ Инокентий и съвсем скоро той заминал от Ташкент. Така градът останал без епископ, а в църквата имало бунт… Тогава о. Валентин Войно-Ясенецки и о. Михаил Андреев събрали народа и станали негови водачи. Пристигналият по това време в Ташкент виден православен епископ Андрей Уфимски (в света княз Ухтомски) постригал о. Валентин в монашество с името Лука и го изпратил за епископско ръкоположение в Самарканд, тъй като имал поръчение от патриарх Тихон да обикаля руската земя и да организира епископски ръкоположения на достойните кандидати. Той станал епископ на 18. май 1923 г., а на 21. май (празника на свв. Константин и Елена) отслужил първата си архиерейска св. Литургия.

Силата на св. Лука като борец против живоцърковниците и атеистите била толкова голяма, че дори низвергнати свещеници, които били преминали в редовете на атеистичните агитатори, бягали от него посрамени по време на диспутите. За тази му дейност най-вече той бил арестуван в навечерието на втората Неделя на архиерейското си служение в Ташкент – 27. май 1923 г. около 11 ч вечерта, по време на подготовката и четенето на причастните молитви за Възкресната служба.

След края на следствието през 1923 г. началникът на ташкентското ГПУ

изпратил владиката в Москва като политически престъпник

Освободили го за една нощ преди да отпътува, а той се прибрал вкъщи, за да се прости с децата. През цялата нощ обаче при него се стичали хора, за да се простят и да получат благословение и наставление. На сутринта св. Лука отишъл на гарата и се качил не в арестантския, а в пътническия вагон. „След първото, второто и третото изсвирване на парния локомотив влакът не се помръдна още поне 20 минути – разказва той. – Причината беше, че имаше хора, налягали на релсите, в опит да ме задържат в Ташкент. Това, разбира се, беше невъзможно…“. Но и след заминаването му, народът, просветен от него, оставил живоцърковниците без никаква подкрепа и храмовете им –  празни.

В Москва епископ Лука живял една седмица в частна квартира, два пъти се срещал със Светейшия патриарх Тихон и веднъж служил Божествена св. Литургия с него. Светейшият патриарх още веднъж потвърдил правото на епископ Лука да се занимава с медицина. Скоро Владиката бил задържан в затвора Бутирка, където престоял около два месеца. Тук се появили първите признаци на сърдечно възпаление – миокардит, придружен със задух и подуване на краката. В библиотеката на този затвор обаче той открил Евангелие на немски език, което му донесло голямо утешение. Там веднъж го посетил и големият му син Миша, който му споделил и своите премеждия след ареста на баща му.

От Бутирка затворниците били изведени под строй към Таганския затвор и преминали през Москва пеша. Св. Лука вървял в първата редица. В Таганка той се разболял от тежка вирусна инфекция и подържал 40° температура. Получил медицински документ, че състоянието му е сериозно и не трябва да се движи пеша.

В края на декември 1923 г. го изпратили на заточение в Енисейск

Като се настанил в една къща на улица „Ручейна“ заедно с придружаващите го свещеници, прот. Михаил Андреев и прот. Иларион Голубятников, владика Лука започнал и тук да извършва богослужения. Не ходел в храмовете в Енисейск, защото местните свещеници били отстъпили в живоцърковния разкол, а служел вкъщи. „В един от празничните дни –  спомня си владиката, влязох в гостната, за да започна Литургията, и на отсрещната врата изведнъж видях непознат старец монах. Като ме видя, той сякаш се вкамени на мястото си и дори не се поклони. Като дойде на себе си, в отговор на моя въпрос каза, че народът в Красноярск не желае да има общение с неверните свещеници и е решил да го изпрати в град Минусинск, на двадесет и един километра южно от Красноярск, където живеел православен епископ. Но монах Христофор не тръгнал към него, защото някаква сила го теглела към Енисейск, при мен. „Защо така се вкамени, като ме видя? – попитах го. – А как можех да не се вкаменя! – отговори той.

Преди десет години видях сън, който помня ясно като сега

Сънувах, че съм в Божия храм и един непознат за мен архиерей ме ръкополага за йеромонах. Сега, когато Вие влязохте, видях този архиерей!“ Монахът направи земен поклон пред мен и на Литургията го ръкоположих за йеромонах. Преди десет години, когато той ме беше видял, аз бях селски хирург в Переславъл-Залески и никога не бях помислял нито за свещенство, нито за архиерейство. А пред Бога по същото време вече съм бил епископ. Така неизповедими са пътищата Господни!“

През юни 1924 г. го изпратили в Туруханск с открита шейна и без топло облекло, по заповед на озлобен от дейността му ГПУ началник, а оттам на брега на Ледовития океан, в село Плахино. Скоро същият началник на ГПУ, който изпратил владиката на края на света, сега изпратил спешно шейна, за да го върне в Туруханск. Работата била в това, че в Туруханск бил починал един селянин. За спасяването му била необходима сложна операция, която не могли да направят без професора. И селяните решили да разгромят селсъвета и ГПУ. Изплашени от народното вълнение, властите веднага изпратили за владиката. Като се върнал, той отново започнал да работи в болницата, да лекува хората и да ходи на служба в манастира с шейни, постлани с килим, което всъщност било и  формалният повод за наказанието. Това първо заточение завършило през януари 1926 г

Върнал се в Ташкент св. Лука, но последвали изпитания както от църковен, така и от светски характер. В началото на 30-те години бил отново арестуван по обвинение в съпричастие със смъртта на професора по физиология в Ташкентския университет Михайловски, който в пристъп на умопомрачение се самоубил, а единствената връзка на свети Лука с този случай било разрешението покойният да бъде погребан, след молба на съпругата му. Проф. Михайловски обаче твърдял приживе, че прави опити с преливане на кръв, които ще доведат човек до безсмъртие и комунистите използвали с голяма надежда това в антирелигизната си пропаганда. Обвинението било, че епископ Лука и съпругата на професора са направили заговор за убийството му и това веднага дало повод не само за ареста на св. Лука на 30. май 1930 г., но и на злостни статии във вестниците и списанията.

Впрочем делото „Михайловски“ било преразгледано в Москва от упълномощения от Колегията на ОГПУ. Преразглеждането довело до заключението, че проф. Михайловски действително е завършил живота си със самоубийство. Това второ заточение св. Лука прекарал в Архангелск до 1933 г.

След Архангелското заточение, св. Лука преживял тежки 2-3 години на скитания между Архангелск, Москва, Теодосия в Крим, Ташкент, обратно в Архангелск и пак отново в Ташкент, занимавайки се през цялото време с медицинска дейност. През 1935 – 36 г. той завеждал най-големия, трети корпус, както и главната операционна в Ташкентския институт за спешна помощ. Радвали го порасналите му деца: Михаил, лекар, изследовател в Таджикистан; Алексей, асистент на известния физиолог Орбели в Ленинград; Валентин, завършващ Медицина в Ташкент и дъщеря му Елена, която също живеела в Ташкент със съпруга и дъщеря си. В дома на владиката бил устроен малък манастир, където живеели монахините Лукия (Верхотурова) и Валентина (Черкашина), които го съпътсвали навсякъде в заточенията му, и монах Мелетий (Рукосуев), който бил бивш килийник на красноярския епископ Амфилохий (Скворцов).

Но скоро дошла страшната 1937 г., когато Ежов станал народен комисар на НКВД в Москва. На 24 юли 1937 г. чекистите дошли в малката къщичка на 1-вата пресечка на ул. Варовски, направили обиск и арестували светителя. На другия ден следователят Кирилов вече провеждал разпит. Съществуват снимките на св. Лука. в архива на УКГБ на Узбекска ССР, където се е запазило следственото дело на епископ Лука. На една от страниците има снимка на беловлас шестдесетгодишен мъж с широка, гъста брада, сниман в профил и анфас. На другата – същият мъж с късо постригана глава, без брада и мустаци, с отпечатък от страдания на лицето и надпис Войно-Ясенецкий, годината на раждането му 1877 и годината на поредният му арест 1937. Той и много други духовници били обвинени в създаването на „контрареволюционна църковно-монашеска организация“, поставяща си за цел активната борба със съветската власт, свалянето на съществуващия строй, връщането към капитализма и шпионаж в полза на чуждо разузнаване. Към това не се стеснявали да добавят и обвинението към владиката в убийство на болни на операционната маса. Старши лейтенант Лацис наричал заслужилия професор „хирург вредител“. Това за свети Лука било особено оскърбително. Протестирайки против насилственото откъсване от свещенослужението, от хирургията и важната научна работа, против лишаването от семейство, свобода и чест, епископ Лука обявил гладна стачка и не се признал за виновен. По време на разпитите претърпял карцер, побои, издевателства. Чекистите приложили прийом, който се наричал „конвейер“ и бил особено жесток – 2 седмици денонощни разпити и тормоз, без право на сън.  В края на 1939 св. Лука е осъден на 5 години заточение в Сибир. Този път го изпратили не през Москва, а през Алма-Ата и Новосибирск, до град Голяма Мурта, на сто и десет километра на север от Красноярск.

През март 1940 г. заточеният Войно-Ясенецки, епископ и хирург със световно име, живеел и работел в районната болница на Голяма Мурта, където отново веднага развил голяма хирургична дейност. Същевременно от Ташкент му изпратили голяма медицинска документация на гнойно-септични случаи, която той енергично оформял, във връзка с второто издание на „Очерци за гнойната хирургия“. Дори изпратил писмо на маршал Климент Ворошилов от Ташкентския затвор преди отпътуването на заточение, да му позволят да довърши това издание, което е в пряка връзка с Военно-полевата хирургия. Позволението дошло в Голяма Мурта, с което той могъл да пътува до Томск и да използва голямата медицинска библиотека там. Настанил се на квартира в една дълбоко вярваща жена и буквално за 2-3 месеца прегледал цялата литература на немски, френски и английски език по този въпрос, издадена до момента, с което обогатил и завършил изданието.

През 1941 г., при настъпването на нацистите, изпратил телеграма на председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Михаил Калинин: «Я, епископ Лука, профессор Войно-Ясенецкий… являясь специалистом по гнойной хирургии, могу оказать помощь воинам в условиях фронта или тыла, там, где будет мне доверено. Прошу ссылку мою прервать и направить в госпиталь. По окончании войны готов вернуться в ссылку. Епископ Лука». (Аз, Епископ Лука…съм специалист по гнойна хирургия и мога да окажа помощ на войниците на фронта или в тила, там, където ми бъде поверено. Моля заточението ми да бъде прекратено и да бъда изпратен в болница. След края на войната съм готов да се върна на заточение. Епископ Лука)

През юли 1941 г. при владиката дошъл със самолет главният хирург на Красноярския район и го помолил да отпътува с него. През октомври той бил назначен за консултант на всички военни болници в Красноярския край и главен хирург на евакуационната болница. Пристигналият в болницата на инспекторска проверка професор Приоров отбелязал, че в нито една болница не е видял такива блестящи резултати от лечението на инфектирани рани на ставите.

Срокът на заточението изтекъл в средата на 1942 г. и същата есен епископ Лука бил възведен в сан архиепископ от патриаршеския местоблюстител митрополит Сергий и назначен на Красноярската катедра. През 1944 г. евакуационната болница се преместила в Тамбов, където владиката освен главен консултант на всички военно-полеви болници, поел и Тамбовската архиерейска катедра. Там той бил награден с орден „За доблестен труд през Великата Отечествена война 1941-1945 г.“, а жителите на Тамбов и сега, след повече от седемдесет години, си спомнят с благодарност трудовете на светителя хирург. Втората градска болница в града е наречена на негово име и към същата болница е създаден музей на архиепископ Лука, където през 1994 г. му е поставен паметник.

Към настоящия момент фундаменталният труд „Очерци по гнойна хирургия“ е имал шест издания, а заедно с излязлата през 1944 г. книга „Късни резекции на инфектираните огнестрелни рани на ставите“, са причината за присъждането на проф. Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий на „Сталинска премия І степен“, за изключителни заслуги в медицината.

Академик И. А. Касирски писал, че тези трудове ще се препрочитат и след петдесет години (а понастоящем – вече повече от 80 години).

От акад. Касирски е останало и още едно вълнуващо описание на хирургичния талант на св. Лука: „Майсторството му в хирургията го превърна в легенда! Виждал съм го над операционната маса. Оперираше без капка нервност, беше толкова спокоен и уверен в работата си. Пръстите му напътстваха с лекота и сигурност всяко движение на скалпела върху тялото. Талантът на Архиепископ Лука напомняше за звуци на музикална творба на Шопен, беше като една „лека прашинка”. През 1912, когато имах възможност да наблюдавам първата му, и една от първите в страната, хирургична намеса с преливане на кръв, останах удивен от изключителната техника, с която си служеше той като хирург. По-късно, когато обсъждахме със сина на Валентин тази отлична техника и тази операция, той си спомни следната случка: „Изключителното, осезателно усещане за допир явно беше природно заложено у баща ни. Един ден като разказваше на нас, децата му за това, реши да ни демонстрира тази своя осезателност. Все 10 листа тънка хартия, сгъна ги и после ни помоли да му кажем колко на брой от листите искаме да среже с един скалпел. Тогава ние казахме някакъв номер – 7 например, и той с един разрез отряза точно 7 от листите. Опитът се оказа успешен. Останахме изумени”.

През 1946 г. св. Лука бил назначен на Кримската катедра и с това събитие той завършва собствения си автобиографичен разказ през 1958 г., а там той открива за нас още един непресъхващ източник на духовна подкрепа, пребъдващ отвъд границите на времето.

Доц. д-р Николай Янев

Снимки: Сп. „Тома“ и Пловдивска света митрополия

 

Кой е д-р Николай Янев? – четете ТУК