Изворче, което отваря очите

Дойдох тук в Неделята на слепия.

На едно възвишение край село Бял извор (Старозагорско) – при параклиса на равноапостолните светии Константин и Елена. Малката бяла сграда и килнатото край нея дърво се виждат отдалеч. Стоят почти нереално сред пейзажа наоколо – като приказна илюстрация на една далечна история, започнала в края на ХІХ век. Разказва ни я кондиката на селския храм:

До около 1870 г. в Бял извор никой не мислел за църква… По това време се разболяло едно 13-годишно момиче, на име Желяза. Тя била кръгло сираче и живеела при чичо си Гочо Банков, чийто род все още съществува. Момичето било и  сляпо.

Като боледувало дълго време, една нощ то сънувало, че се явили при него мъж и жена. Казали му, че се именуват св. цар Константин и св. царица Елена. Поръчали му да отиде на източната страна на селото, на една малка височина на общинската мера, знайна от детето. Да изкопае там едно трапче, от което ще излезе вода. И като се измие, ще оздравее.

Желяза разказала за съновидението на чичо си Гочо, а той го взел под внимание. Отишли на мястото, за което сънувало момичето. Първом то, макар и болно, започнало да копае, а после и чичо му. След като излязла вода, момичето се измило и оздравяло веднага.  

Нарекли кладенчето на св. цар Константин и св. царица Елена. Изградили го с камъни. Прочула се историята и започнали да идват хора от други села. Мнозина от болните се изцерявали.

На същото аязмо през 1913 г., по инициатива на хаджи Иван Митев от селото, който е ходил на поклонение в Йерусалим през 1910 г., направили и параклис.

Параклисът станал място за събор на селото – всяка година на 21 май, в деня на равноапостолните светии. И така до ден днешен…

И тази година енорийският свещеник о. Димитър ще отслужи света Литургия в големия храм, посветен на успението на Пресвета Богородица. След това хората ще отидат за празничен водосвет в параклиса „Св. св. Константин и Елена”, където блика аязмото, разкопано навремето от малката Желяза.

Историята, започнала през ХІХ век, е с отворен финал – все още се пише. Част от нея са и тримата млади мъже, които ме доведоха тук. Те, слава на Бога, са зрящи и здрави. Не идват, притиснати от болежки. Носят дар – голяма красива икона на светите Константин и Елена.

Новата икона, подарък за параклиса на светите Константин и Елена

Новата икона, подарък за параклиса на светите Константин и Елена

И много искат на 21 май пак да са тук – да успеят да се откопчат от делника и в празнично литийно шествие да понесат иконата от големия храм в центъра на селото към малкото параклисче, където се случват чудеса.

За мен тези момчета сами по себе си са някакво чудо. В стремежа си да бъдат истинни християни в нехристиянски век. Да бъдат търсещи, без да са нетърпеливи; да бъдат благодетелни, без да са превзети; да бъдат смирени, без да са фалшиви. Ще уважа желанието им да останат анонимни. Макар да знам за доста техни дела, които си струва да бъдат разказани.

„Започнах да си задавам въпроси. Осъзнатата вяра носи в себе си много въпроси – казва едно от тези млади момчета, докато ми споделя как преди години се е обърнало към Бога, как се „разчупили ледовете на сърцето” му. – Повечето млади хора се увличат от повърхностното, не се интересуват от същността, от истината за живота, която се разкрива в Православието – казва той. – Важно е да се вглеждаме в себе си, в сърцата си. Мислим си, че хората, които са физически слепи, страдат много. И сигурно е така. Но духовната слепота е повече за окайване. Добре, че като го има търсенето и желанието, Бог помага.”

Слушам го и си мисля, че чудеса ще продължат да се случват. Защото началото на историята, която разказваме, всъщност не е през ХІХ век. Тя започва много по-рано – преди 2000 години, един ден в къпалнята Силоам…

 

Милена Иванова-Андреева

Споделяне