За хората и котките

(Бележки от едно кратко пребиваване на Света гора)

На Атон всичко е различно от нашия мир. Там животът е непрекъснато молитвено общение с Бога. И има свои правила и ритъм.

Всеизвестно е, че в Градината на св. Богородица жени и животни от женски пол не се допускат. Изключение правят котките. И кокошките – заради яйцата, необходими за боите на зографите. Зографи и кокошки не видях. Но няма човек, стъпил на Атонския бряг, който да не е видял котките. Доста са: и на пристанищата, и в манастирите, и в столицата Карея. Малки и по-големи, пъстри. Полезни са за монасите и за послушниците – ловят гризачи и змии.

Поведението на тукашните котки не е като на светските. Тук те не бягат от хората. Напротив – въртят се около човеците, готови са да си играят  с тях и да позволят да ги галят. Е, озъртат се и за някаква храна. Но не познават заплашителни жестове и не реагират на тях. Нито на „къш”, „псссът” и подобни отблъскващи викове. Защото никой никога не ги е гонил, ритал, заплашвал. В инстинкта им за съхранение е изчезнал страхът от човешка заплаха.

Котките на Света гора по своему разбират, че хората, които срещат, са незлобиви, кротки и правят път на мравката – Божии човеци. Че няма защо да се страхуват от тях, а могат да си живеят заедно, и то добре. Всеки път остатъците от манастирската трапеза се събират внимателно, следва покана за събиране с „писи – писи” и котешко хранене. Монасите се стараят коте да не замръкне извън портата, да не му се случи нещо лошо и вечер викат своите приятелчета в манастира. А котките отвръщат на добрите чувства със своето дружелюбие.

За снимката: Това симпатично коте усети, че ще се снимаме, и застана в центъра на кадъра. То ни хареса, харесахме го и ние: Иван, Иван и Динко; снимка – Красимир

 

Динко Андреев

Текстът е публикуван в Брой 8 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)