За свещениците в храма на Старозагорската болница разказва о. Йордан Карагеоргиев

Църквата и светската власт ще обединят усилията си за възстановяването на храма в Старозагорската болница. Това намерение бе заявено на проведената на 20 април 2017 г. в Стара Загора Кръгла маса на тема „Духовно болнично обгрижване – проблеми и практики“ (вж. тук), където участваха и областната управителка проф. д-р Веска Шошева, и зам.-кметът Иванка Сотирова.

За о. Симеон и о. Андроник, които са служили в болничния храм преди неговото закриване, разказва о. Йордан Карагеоргиев:

В началото на 30-те години на миналия век в Старозагорската държавна болница е създаден болничен храм. По това време болницата разполага с 400 легла, 83 души персонал, от които 13 лекари. Болничният храм е под небесното покровителство на св. Николай Мирликийски чудотворец. Осветен е от тогавашния Старозагорски митрополит Павел, който управлявя епархията в периода от 23 март 1923 г. до 5 октомври 1940 година. Първоначално енорийски свещеници от Стара Загора обгрижват храма. Духовниците са дежурели в болницата, като са се редували, в зависимост от ангажиментите, които са имали пряко в своите енории.

След кончината на митрополит Павел, на 8 декември 1940 г. за Старозагорски Митрополит е избран Левкийски епископ Климент. Високата му ерудиция, както и опитът му като ректор на Пловдивска духовна семинария през 1937-1938 г, а по-късно и като ректор на Пастиро-богословския институт при Черепишкия манастир, дават своето благотворно влияние върху религиозно-просветната, социалната и стопанската дейност в епархията. С благословението на дядо Климент за предстоятел на болничния храм е назначен отец Симеон Евлогиев Попов. Той е роден на 31 януари 1906 година в село Дебилилак, Радомирско. Завършва специално мисионерско училище в Австрия, след което завършва и Пловдивската духовна семинария. Ръкоположен е за свещеник на 6 януари 1933 г. от Софийски митрополит Стефан в храм „Св. Николай (Стари) “ в София.

Първата му енория е в с. Стражник, Радомирско. По-късно идва в Старозагорска епархия. Възложено му е да служи в храм “Св. Архангел Михаил” на Старозагорския затвор и болничния храм “Св. Николай”. Той приема с радост. Започва ежедневно служение в болницата, посещава болничните стаи, разговаря с тежко заболелите. Отец Симеон създава традиция на връх Бъдни вечер и Нова година да поздравява всеки болен, минавайки от стая в стая.

Малко след 9 септември 1944 година новите администрации на затвора и болницата променят коренно отношението си към него. То става грубо и пренебрежително. Вратите на затворническия параклис се затварят първи за свещеника. Стените му са разрушени. По-късно там е известният “Г-салон”, в който осъдените на смърт изчакват изпълнение на присъдите си. Отец Симеон разбира, че така ще стане и с болничния храм, затова и през малко оставащото време, започва ежедневно служение в него.

Имах възможността да разговарям с о. Симеон няколко месеца преди да почине. Макар и на легло, тежко болен, той с вълнение сподели, че в този период – преди да бъде изгонен от болничния храм, започва да приема всеки потърсил го болен, независимо кое време на денонощието е. Успокоява близки, дошли отдалече. Други устройва да пренощуват, за да са близо до сродниците си. Влизащите в болничния параклис и желаещите да разговарят със свещеника са много и това дразни атеистично настроената управа. Не минава много време и на отец Симеон е забранено да служи в болничния храм. Сградата е иззета за нуждите на здравното заведение. Премахнати са иконостасът и иконите. Храмът е превърнат в морга.

В цялата страна репресиите, насочени срещу Българската православна църква, набират скорост. Настъпва тежко време не само за духовниците, но и за вярващите. Макар че през периода от 9 септември 1944 година до победата на Отечествения фронт в изборите за Велико народно събрание на 27 октомври 1946 г. БПЦ не е отделена от държавата, то дейността на духовниците е силно ограничена. Целенасочената атеистична пропаганда, убийствата и арестите на свещеници, обвинени като “народни врагове”, са част от действителността, наложена от новите управляващи. Премахнато е вероучението от училищата, въведен е задължителен граждански брак, установен е държавен монопол върху благотворителността. Малко по-късно е одържавена църковната собственост и са ограничени финансовите възможности на БПЦ.

На 24 февруари 1949 г. е приет Законът за изповеданията, който узаконява сторените на Българската православна църква злини. В такава атмосфера Старозагорската митрополия е трябвало да продължи своята мисия.

В синхрон с националната атеистична политика, ръководните държавни органи в Старозагорско забраняват достъпа на епархийските духовници за служение във всички здравни заведения на епархията. Превръщането на болничния храм в морга е част  от тази целенасочена политика. Замисълът е не само да се отблъснат вярващите, които са се черкували в него, но и да не се допуска сградата и след време да се използва за религиозни нужди.

Политически репресии в Старозагорска епархия по това време има не само в болницата. Арестувани са и изчезват безследно свещениците Борис Вълканов от с. Кирилово, Стефан Маринов от с. Крън, Иван Койчев от с. Мъдрец, Николай Койчев от с. Верен, Енчо Стефанов от Източно Шивачево и Константин Феодоров от с. Генералово. Осъдени са на смърт чрез разстрел свещениците Никола Калайджиев и Стефан Урумов. Арестувани са още 24 духовници от Старозагорска епархия. Част от тях са пратени в лагери, други – в затвори.

Митрополит Климент прави всичко възможно да облекчи участта на арестуваните свещеници, търси начини и да подпомогне близките на убитите духовници. Това не се харесва на местните партийни функционери и срещу него следват доноси. Това е придружено с грубо отношение към Митрополита и предупреждение, че и неговата свобода е под въпрос.

В такава атмосфера мисията на БПЦ за духовно обгрижване на страдащите в болниците е трудно изпълнима. Въпреки това духовниците от града търсят възможности за подпомагане на страдащите. Като нямат право сами да влизат в стаята на болните, те намират контакт с тях чрез близките им. Практика е било да се извърши тайнството Елеосвещение в някои от храмовете, а елеят да бъде занесен до болния от негов сродник. По подобен начин са достигали до лежащо болните и осветени икони. Някои от свещениците  влизат цивилни в часовете, разрешени за свиждане, и тогава тихомълком се извършват молитвени последования над вярващи хора. Най-близкият православен храм – “Св.Троица”, е мястото, където най-често болните и техните близки търсят молитвена подкрепа. По това време започва да се говори и за чудотворната икона в храма – на Св. Богородица, донесла утеха на мнозина от отправящите молитви за здраве.

Един от свещениците, който се грижи с особено усърдие за болните през тези години, е отец Андроник. Отец Андроник Феодоров е роден в град Вилнюс през 1872 година. Ръкоположен е за свещеник на 12 февруари 1897 г. от архиепископ Донат в храм “Св. Николай” във Вилнюс. В Стара Загора пристига през 1923 година. Назначен е за завеждащ енория в храм “Св.Троица” в града. Като енорийски свещеник в този храм, често се налага той да помага на болни, да ги изповядва и причастява. В спомените си за него възрастните енориаши говорят за готовността, с която приема всички, потърсили утеха в скръбта си. Отец Андроник става известен не само в Стара Загора. Търсят го и от други градове. Тази известност далеч не е в плановете на местната партийна организация. Отговорът им не закъснява. Отец Андроник често пътува до околните села, за да служи. Няма превоз и върви сам пеша. При поредното си завръщане от служба, той е пресрещнат преди Стара Загора от местен човек, който го пребива. След тази случка отец Андроник остава инвалид. Движи се трудно, с бастун, силно прегърбен. За човека, извършил злодеянието, макар и да е известен на властта, няма никакви съдебни последствия. Но Бог го наказва. Няколко месеца след стореното, злосторникът отива на нивата си. Докато работи, времето се влошава. В поройния дъжд пада гръм и го убива. Това е тънък, но релефен щрих, очертаващ делничните хоризонти на енорийското служение за периода на тоталитарно държавно управление. Подобно отношение  има и към други свещеници от епархията. Духовници, активни в енорийската си дейност, са  арестувани и затваряни, а други – викани в милицията и заплашвани. Използвани са стандартни обвинения, като такива, че даден свещеник агитира против колективизацията в ТКЗС, критикува ОФ, СССР или му „намират” фашистки прояви  преди Девети септември.

На 12 юли 1967 г. митрополитската катедра заема дядо Панкратий. Новият митрополит търси начини за духовно присъствие на Църквата сред хората. Използва личните си познанства и контакти с лекари, за да има църковна следа в болничното заведение. Не са малко случаите, когато след разговор с митрополита, завеждащите отделения допускат духовници за  среща с болни. След 1980 година страхът на вярващите от политически репресии не е толкова силен. Наблюдават се по-чести посещения на православните храмове. Много повече хора се обръщат към енорийските си свещеници с молба за елеосвещение и молебени за здраве. Имало и случаи, при които сродници на партийни ръководители са търсели духовници за молитвена подкрепа.

През 1989 година започва промяна на политическата система на страната. Държавната болница е вече Обединена районна болница, но по-съществено е, че част от забраните за Църквата отпадат. Започват опити за възраждане на духовното болнично обгрижване.

Споделяне