За разликата между католическите картини и православната икона

Архим. Рафаил (Карелин)

[…] На иконата фигурите са неподвижни, те са като че ли застинали. Но това не е хладината на смъртта; тук е подчертан вътрешният живот, вътрешната динамика. Светците са в стремителен духовен полет, във вечно движение към Божеството, където няма място за претенциозни пози, суетене и външна експресия. Човекът, обхванат от дълбоко чувство или потънал в размисъл, се насочва към вътрешното и това „изключване” от външното свидетелства за интензивността и усилването на неговия дух. Напротив, външната динамика – печат на емоциите като временни състояния – говори за това, че този, когото са искали да изобразят на иконата, се намира не във вечността, а във времето, във властта на чувственото и преходното. Стигнахме до границите, които отделят иконата от западноевропейската живопис. За един от върховете на западното изкуство се смята картината на Страшния съд в Сикстинската капела, създадена от Микеланджело. Фигурите са изобразени с изумително познаване на пропорциите на човешкото тяло и законите на хармонията. По тях може да се учи анатомия. Всяко едно лице има своя неповторима индивидуалност и психологическа характеристика. В същото време религиозното значение на тази картина е равно на нула.

[…]

Докоснахме се до запазноевропейската живопис, за да подчертаем принципната й отлика от православното изкуство. Ярък пример за това, че формата не е равна на съдържанието, колкото и блестяща да е тя сама по себе си. В така наречената религиозна живопис от епохата на Възраждането е заключена методологическа грешка. Живописците се опитват чрез миметическото[1] изкуство, т.е. наситена с емоции и страсти картина, да пренесат небесното на нивото на земното, но постигат обратното – пренасят невъзродената материалност в сферата на небето, заменят духовното и вечното със земното и чувственото (по-точно там няма място за небе, там земята е завзела и погълнала всичко).

* * *

Източната икона се е отказала от стремежа към адекватност. Тя е основана на принципа на подобието. Условността на иконата не събужда чувственост като натурализма на западните живописци. Иконата не е пищна цветово, тя е по-скоро прозрачна. В нея под кристалното покритие на външното се открива царството на духа. Езикът на иконата е лаконичен. В иконата не трябва да има ненужни детайли. Пейзажът, ако присъства, то е само условно и схематично.

[…]

Католическата картина е еднопланова, православната икона – многопланова. На иконата плановете се пресичат един друг, съществуват заедно или взаимно се проникват, не се сливат и не се разтварят един в друг. Картината фиксира времето, като момент, стопиран по волята на художника, подобно на фотографска светкавица. На иконата времето е условно, затова там могат да бъдат представени събития, които не съвпадат хронологично. Иконата прилича на вътрешен план и чертеж на събитията.

[…]

Иконата винаги е конкретна. Тя е посветена на определено събитие или лице. Църквата изисква на всяка икона да бъде обозначено кое събитие или лице изобразява. В същото време иконописците, за разлика от художниците, не е трябвало да се подписват на иконата, т.е. иконата се е възприемала не като творение или собственост на човека, а като действие на благодатта. Не иконописецът е създавал иконата, а иконата се е въплъщавала чрез него. Той се подготвял за работата си като за свещенодействие – с молитва и пост. Иконописецът трябва да участва в литургичния и мистичния живот на Църквата, за да може с цялото си същество да почувства реалията на иконата и да я изрази на особен знаков език. Иконописните изображения понякога значително се различават помежду си, макар че всеки християнин може да познае на иконата пророк Илия, светителя Николай или Георги Победоносец. Различават се предимно поради това, че целта на иконата е да покаже не външното сходство, а духовната същност. Иконата е особен символ, който не просто посочва това, което символизира, не само носи душевно-емоционално съпреживяване чрез асоциации, но и отразява в себе си това, което символизира, и ни го открива.

[…]

Римската църква, приемайки догмата за иконопочитанието, не е съхранила древната традиция на иконописта и е отворила широко вратите на своите храмове за светските художници, принадлежащи към различни школи. Иконата се превърнала в картина на религиозна тема. Ренесансът бил не толкова връщане към езичеството, той е по-далеч от християнството, отколкото самото езичество. Обожествявайки космоса, езичниците търсели изгубения от тях незнаен Бог, а изкуството на Ренесанса, имайки Христа, само се отказва от Него, и прикривайки се зад библейската тематика, изобразява езически божества. В сравнение с античното изкуство, изкуството на Ренесанса е по-материалистично. То е култ към плътта и кръвта. „Възраждането” се оказало неуспешна реанимация на античността.

В античните статуи сияе отблясък от красотата, която можем да наречем космическа хармония. Изкуството на Ренесанса не само е лишено от христоцентризма на средновековието, то дори не побира в себе си мъждукащата светлинка на духовните прозрения на античността, интуициите на нейните живописци и ваятели.

Ако направим проекция на портрета на Джокондата в духовен план, то това ще е изображение на уродлива старица, с тъмни ями вместо очи. Изкуството на Възраждането е апотеоз на човешката гордост и на неразкаяния грях. Животът, ключов в творенията на художниците от Ренесанса, е нажежаване на страстите, което в перспективата на вечността води до смърт и пустота.

[…]

Католическата картина е демонстрация на тялото, демонстрация на душата, като „хванати в движение” настроения и състояния. Нарочната голота на телата на тези картини като че ли търси да подчертае първенството на тялото над душата и потиснатия от душата дух. В католическите картини има ярко изразена индивидуалност. Там няма мистика на духа, като преображение на личността чрез богообщение. Там има блясък и завладяваща интензивност на чувствата, които не излизат от предела на космическия, на светския мироглед, с неговата душевна любов и душевна ненавист. Там няма победа над страстите, а в най-добрия случай – възвишеност на емоциите и страстите.

[…]

На иконата събитието се концентрира в личностите; иконата трябва да бъде конкретна. Тя трябва да насочва мисълта на човека към духовния свят, а не да я разтваря в субективно-мистични безсъдържателни представи и преживявания, както е в абстрактното и сюрреалистичното изкуство. Иконата не трябва да слиза от висшите реалии към нисшите – към изобразяването на човека в неговото греховно-чувствено състояние. Висша реалия – това е човекът в неговото преображение.

Католическото изкуство изобразява хората натуралистично. Такива лица виждаме по улиците и на пазара. Някои католически художници много тежко са преживявали „задънената улица” на натурализма. Например Ел Греко, за да се откопчи от плена на плътската страстност, е търсел типажи за своите платна сред умопобърканите, т.е. търсел е изход в патологията, като форма на откъсване от света.

Връх в изкуството на Ренесанса се явяват някои живописни и скулптурни изображения  на страданията Христови и оплакването Му. Те правят дълбоко впечатление. Характерно е, че емоционалният център е изместен от Христос към Мария. В тези изображения най-силно от всичко звучи гласът на майчината болка за нейния измъчен  и разпнат син. Майчиното страдание над безжизненото тяло на нейното дете е най-дълбокото от всички земни човешки чувства, затова се възприема от мнозина като духовност.

На православната икона и кръст ликът на Христос е божествено величествен и спокоен. Божията Майка е озарена от светлината, излъчвана Кръста – светлината на надеждата. Православният кръст е изобразен на сияещия фон на Възкресението.

Откъсите са от книгата на архим. Рафаил (Карелин) „За езика на православната икона”

Превод: Сп. „Аязмо”

 

[1] От старогр. Μίμησις – подобие, възпроизвеждане, подражание

Споделяне