За да създадеш красота, трябва да си чиста душа

Проф. Алексей Осипов

[…]

Под култура разбираме цялата съвкупност от външно изразяване на човека – въплъщение на човешкия дух в онези форми, които са достъпни за наблюдение отвън.

Вижте как се отличава религиозната култура дори в православието и католицизма, а как се отличава в християнството и исляма, и в будизма… Културата не е нищо друго, освен духът на човека, неговото духовното състояние.

Постоянно ни се налага да повтаряме думите, че духът си създава форми. Тази форма е културата. Това, което я поражда, е духът на човека.

Когато говорим за християнското разбиране за култура, преди всичко обръщаме внимание на източниците на всичко това, което наричаме култура.Такъв източник се явява духовното състояние на човека. А какво е това духовно състояние? Знаем едно ясно разделение, което откриваме в Евангелието. От една страна, Христос казва: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан 14:27). От друга страна, виждаме такива думи: „Всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска…“ (1Иоан 2:16). Ето къде е станало разделението – две съвършено различни направления, две ориентации на живота на човека; и те определят всички онези външни форми на човешкия живот, неговия светоглед, неговата философия, неговата икономика, социален живот, политически строй, бит, всичко; всичко изразява духа на човека.

[…]

И в художествената сфера състоянието на духа на човека обуславя неговото творчество. Вижте от една страна иконите на Рубльов, а от друга – вижте „Демона“ на Врубел или Пикасо – тези ужасни картини, прославени по света…

[…]

С какво се характеризира духовната култура, в християнския смисъл, и какво е основното й направление, основната й цел? Великолепно я е изразил Глинка, когато е казал, че за да създадеш красота, сам трябва да си чиста душа. Задачата на културата, в християнския смисъл, е въплъщението на красотата, която всеки човек усеща по своему. Целта на културата е да създаде красота, да я изрази, т.е. да въплъти прекрасното в човешкия дух. Кое е това прекрасно? Разбира се, Бог. Защото Той е първичната красота. Това е и основната идея на християнската култура – въплъщение на Божествената красота. Какво се разбира под това? Красотата е духовно състояние, което трябва да се изразява външно, във всичко. […] Външното поведение изразява духа на човека, не просто говори за него, а го променя. Затова дисциплината винаги се е явявала необходимо условие за формирането на човека.

[…]

Има още едно разделение. Под културно творчество се подразбира тази съвкупност на творчеството, която се отнася до естетиката и интелекта. Тази страна е не толкова физическа, колкото душевна. Ето тук християнството въвежда още едно важно понятие. Ако в светското разбиране за култура тя се дели на материална и духовна, то християнството въвежда понятието душевна, не само духовна, но и душевна. Това разделение между духовно и душевно е много важно. Например Никита Ститат, ученик на преп. Симеон Нови Богослов, е казал, че душевните са като полуумни[1]. Интересно какво се разбира под душевност. Под душевност в този случай се разбира не нещо друго, а изразяване на естествените чувства и стремления, привички, цели, които са присъщи на нашата природа, намираща се в паднало състояние. Ето, ние виждаме великолепен пример за такава душевна култура в западното художествено творчество, дори в католическото. През 13. век там иконата вече почти изчезва, остава портретът. Вижте как се изобразяват светиите, как започва да се изобразява Богоматер – вижте тези семейни портрети. А изображенията на Страшния съд, на митарствата, на картините от Рая – с какво са свързани? Това са плътски, дори сладострастни картини. Стига се до бруталност. Спомням си, стоя веднъж в Сикстинската капела – ужасно е да гледаш тези потискащи телеса, 10-пудови[2]… И това е в капелата, там, където се извършва богослужение, литургия, меса – сред тези огромни телеса. За други картини дори не искам да говоря, там има буквално сладострастни моменти. Каква подмяна е направена – например ангелите винаги се изобразяват като юноши, препасани в дълги светли одежди. В западната живопис това вече са девици, и то с такива издутини, че веднага става ясно какво точно изобразяват. Какво е душевно творчество – това е творчество страстно, греховно, свързано с плътските чувства, с външните преживявания. Култура ли е? Да, и то култура, която прекрасно изразява общото настроение, общия дух на това религиозно творчество, което отделяме от светското. А всъщност това религиозно творчество нито на йота не се отличава от светското. Само сюжетите са различни, различни персони изобразяват. Защото когато говорим за религиозно творчество, говорим за святост, за красота.

Където няма красота, където няма стремеж да се изобрази красотата, там вече няма Бог. Бог е красота, и ние можем да намерим колкото искате такива изказвания. Вижте как добре го е казал Глинка: „За да създаде красота, човек трябва да бъде чист по душа“.

Една великолепна илюстрация на мисълта, че културата е стремеж към красотата, са иконите. Опитайте се например да опишете с думи Владимирската икона на Божията Майка. Красотата не може да се опише с думи, може да се преживее, да се усети, да се попие, ако щете, може да й се насладиш, но да я предадеш с думи е невъзможно.

Изкуството, от една страна, е било способ за изразяване на идеи и състояния, на разбиране за света и човека. Но то винаги е имало две различно изразени тенденции. Едната тенденция, която днес е не просто преобладаваща, а видимо 100-процентна, е превръщането на изкуството в средство за наслаждение, което се търси от ветхия човек; превръщането на изкуството в развлечение. А раз-влечението е от-влечение – отвличане на ума от нещо много важно, за да не мисли човек за нищо сериозно, а да бъде изцяло погълнат от всичко това мигащо, трепкащо, проблясващо, което се нарича изкуство. Т.е. изкуството тръгна изцяло по пътя на изразяването на ветхото начало и удовлетворяване на потребностите на ветхия, страстния – в лошия смисъл на думата – човек. Стига се вече и до пълни безобразия, за които няма защо да говорим.

Но и до ден днешен се опитва да се съхрани и друга идея за изкуство . За нея е писал още Аристотел, повече от 300 г. преди нашата ера: Целта на изкуството не е в занимателността и удоволствието, а в нравственото усъвършенстване на човека, умиротворяване на неговите страсти и душевни вълнения. – Вижте какво пише един езичник! Сякаш го е казал някой от светите отци. – То произтича от това, че висше благо е щастието, което се достига чрез добродетелта. Добродетел е това, което се придобива чрез постоянното упражнение на човека в стремежа му към разумното. Разумните винаги избират умереното, т.е. средата между крайностите. Така мъжеството стои между страхливостта и безразсъдната храброст и т.н.“.

Целта на изкуството не е в занимателността и удоволствието, а в нравственото усъвършенстване на човека“ – тази мисъл съответства изцяло на християнското разбиране за изкуство. Вземете иконата – тя е образ, но не портрет. От една страна е образ на човека, понякога могат да се намерят дори някои индивидуални черти. Но не е портрет, не се търси формално тъждество, а да се изобрази ликът – тази светиня, която присъства в този човек, в неговата индивидуалност – видима индивидуалност даже, но не е портрет, а икона, образ. Виждате ли каква е задачата на християнското изкуство – да изрази лика, т.е. тази светиня, която е разкрил даденият човек, точно той – от цялото човечество, а не някой друг.

А към какво се стреми съвременността? Към пълно унифициране. Един американец много добре го беше написал, че когато включвате телевизора, вие автоматично изключвате процеса на превръщането си в Човек. Ето го съвременното изкуство – раз-влечение, гонене на сапунени мехурчета в различни конфигурации. С такава култура християнството е решително несъгласно. Там, където се затваря духът на човека, където се пречи на обръщането на човека към онтологичната красота, присъща на образа Божий, там християнството не може да приеме такова изкуство. Там става поробване на духа на човека, неговото угнетяване и в крайна сметка – неговото развращаване.

Искам да обърна вашето внимание към един пример, който си струва да запомните. Този пример е свързан с творчеството на небезизвестния Малевич, за когото толкова много се шуми. Неговият „Черен квадрат“ е станал символ, но на какво? Никой не може да разбере. Ако погледнете панегириците по адрес на този „Черен квадрат“, ще видите писания по половин или цяла вестникарска страница – удивителна словесна еквилибристика, от която нищо не става ясно. Какво има там? Ето какво, струва си да се запомни, ето какво е казал той:„Като най-висша и стройна постройка може да се смята онова произведение, което няма в тялото си нито една от формите на съществуващото“. Разбирате ли каква е идеята? За непосветените остава непонятно – каква е тази висша форма, в която няма нито една форма на съществуващото. А що е то съществуващото? Това е творението Божие, това е въплъщението на Неговата енергия, на Неговото слово: „Да бъде!“. Питагор, говорейки за мирозданието, го назовава „красота“. А Малевич какво говори, какво се явява висша форма? Божественото? Не, не! А това произведение, в което няма нито една от формите на съществуващото. Беноа великолепно е разкрил същността на този негов „Черен квадрат“. Ето какво пише той: „Черният квадрат” е един от актовете на самоутвърждаване на това начало, което се именува „мерзост на запустението” и което ще свърши с това, че то, чрез гордостта, чрез погазване на всичко любовно и нежно, ще поведе всички към гибел”.

(Откъс от беседа със семинаристи. Превод: сп. „Аязмо”)

 

 

[1]Душевно живеещите, и поради това наричани душевни, са като някакви полуумни и разбити от парализа. Те никога нямат никакво усърдие да се потрудят в делата на добродетелта и изпълнението на Божиите заповеди и само заради човешката слава избягват явно укорителните дела. Бидейки обладани от самолюбие, тази хранителка на пагубните страсти, всичките си грижи насочват към запазването на здравето и услаждането на плътта, отказват се от всяка скръб, всеки труд и всяко злострадание заради добродетелта, хранейки и съгрявайки враждебното ни тяло повече от необходимото. Придържайки се към такъв начин на живот и поведение, те приземяват ума си, затлъстял от страстите, и стават неспособни за възприемане на мислените и божествените неща, чрез които душата се оттласква от земята и цялата се устремява към мислените небеса. Така те страдат, защото още са обладани от веществения дух, поради който обичат душите си и повече от всичко предпочитат изпълнението на собствените си желания. Бидейки чужди на Светия Дух, те са непричастни и към Неговите дарове; затова в тях няма да видиш и божествените плодове – не само любовта към Бога и ближния, радост в бедността и скърбите, душевен мир, искрена вяра и въздържание във всичко, но и съкрушение, сълзи, смирение и състрадание: всичко в тях е пълно с превъзнасяне и гордост. Те нямат сили да навлязат в дълбините на Духа: защото в тях няма светлина, която би ги ръководила към това и би просвещавала ума им за разбиране на писанията, когато другите говорят за това, слушат с нежелание. Затова и правилно е казал за тях светият Апостол: Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно (1Кор. 2:14). – Преп. НикитаСтитат. Втора стотица – естествени психологически глави за очистване на ума. В: Добротолюбие, Т.5,Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2010, с. 123-124

[2] Пуд – руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг

Споделяне