Житие и страдание на св. прпмчк ИГНАТИЙ Старозагорски

Св. преподобномъченик Игнатий бе роден в град Стара Загора – в тогавашната Търновска епархия. Баща му се наричаше Георги, а майка му – Мария: в св. Кръщение те нарекоха сина си Иван. След известно време цялото семейство се премести да живее в Пловдив и родителите изпратиха своя син на училище да изучава Свещеното Писание.

Учението изключително много се удаваше на младия Иван. За кратко време той премина първоначалните степени на обучение по славянски език и започна да се занимава по-задълбочено със своето образование. При всичко това обаче желанието на сърцето му беше насочено другаде. Още от детинство той обичаше уединението и копнееше за монашески живот. Затова не след дълго остави родителите си, отиде в Рила планина и постъпи като послушник в Рилския монастир, но попадна в ръцете на един груб и жесток старец. Шест години той търпеливо понасяше ругатни и побои.

Тук по-рано се беше подвизавал неговият вуйчо Иван Калпакчиев, който в монашество бе наречен Игнатий. Той преди бил разбойник, но се покаял, приел монашеско пострижение в Рилския монастир и със свои средства изградил постницата и църквата „Св. апостол и евангелист Лука“, и украсил стените й с прекрасни стенописи в 1799 г. – 7 години след своето обръщане и покаяние. (Както сочи надписът над входните врати на църквата.)

В монастира Иван още повече се трудеше за своето образование, като заедно с това служеше в монастирския храм и четеше цялото денонощно богослужебно последование, а от друга страна – с голямо незлобие търпеше жестокостта на стареца си. Един ден този старец побесня от гняв, взе оръжие и искаше дори да го убие. Уплашен от това, Иван си отиде и отново се върна в родния си край. Там по Божие допущение той изпадна в тежки изкушения и пострада от много бедствия, нанасяни му от враговете на човешкото спасение. Тези събития по-късно дадоха насока на неговия по-нататъшен живот и станаха причина той да поеме върху себе си трудния подвиг на мъченичеството заради Христа.

Когато сърбите се надигнаха против турците и тръгнаха на война срещу им, турците, от своя страна, също събраха войска и насилваха бащата на Иван да отиде с тях. А понеже беше едър и храбър мъж, поискаха дори да го поставят хилядник, но той им отговори:

– Не мога аз да отида против единоверните на мен християни!

Тогава злобните агаряни го прободоха в дясното ребро като Господа Иисуса Христа, а после му отрязаха главата. Така той завърши мъченически живота си, за да запази своята Православна вяра. После побеснелите мохамедани отвлякоха жена му и двете му дъщери и след много заплахи насила ги потурчиха.

Щом видя това, Иван се преоблече и се скри в дома на една старица. Измъчени от турците, майката и сестрите казаха къде е скривалището му и богоненавистниците изпратиха свои хора да го хванат. Така се случи, че изпратените видяха самия него, но не го познаха, а той им каза, че такъв човек не се е явявал по тези места – и те си отидоха.

Обезпокоена за него, старицата, при която бе отседнал, го изпрати в Румъния, в град Букурещ – там Иван се запозна със светия преподобномъченик Евтимий и между тях се създадоха топли братски отношения и искрена любов.

Но в Букурещ, като в голям град, особено много се ширеха беззаконието и блудодеянията – основателна причина за опасения в душата на Иван да не би да се увлече в този смраден водовъртеж. Той реши да замине за Света Гора. На път за там се отби в Шумен и намери своя приятел Евтимий, който преди него беше напуснал Букурещ, но за нещастие там, в Шумен, се беше отрекъл от Христа. От това Иван силно се наскърби и реши по-скоро да си тръгне от града, за да не би и с него да се случи подобно бедствие. Но преди още да изпълни намерението си, нападнаха го някакви турски войници, разграбиха вещите му в стаята, съблякоха го и го принуждаваха да се отрече от своята вяра и да стане турчин. Той се уплаши и им даде обещание, че ще го стори. Турците повярваха на думите му, оставиха го и оттам нататък се погрижиха само за грабежа си.

При първата удобна възможност Иван веднага избяга от града и вървя ден и нощ, докато стигне Стара Загора. Там срещна един светогорски монах, проигумен на монастира „Григориат“. Заедно с него той отиде на Света Гора и известно време живя в тази обител. После пребиваваше и в други обители, а накрая остана в скита „Св. Анна“ при приснопаметния отец Василий.

Веднъж отец Василий го взе и отиде заедно с него по някаква работа в Солун. Точно по това време в Солун пострада св. преподобномъченик Давид. Щом го видя обесен заради Христовото име, в душата на Иван запламтя огънят на любовта към Бога – той пожела още там да пострада мъченически заради Христа и щеше да го стори, ако не го беше задържал друг един старец, който тогава го взе от о. Василий. Заедно с този старец Иван се завърна в скита „Св. Анна“, но там старецът се разболя и няколко дни по-късно почина в Господа.

За празника Петдесетница дойде един инок от скита „Св. Иоан Предтеча“, за да посети братята в скита „Св. Анна“, и разказа, че наскоро е пострадал заради Христа светият преподобномъченик Евтимий. Щом чу това, Иван от сърце се зарадва и прославяше Бога. От този дивен подвиг на неговия събрат в сърцето му се разгоря още по-голяма ревност по Бога и желание със също такова мъченичество да умие греха на отричането си с думи от Спасителя.

Тогава Иван отиде в „Новия скит“ и прекара няколко дни в колибата на стареца Козма. Там се запозна с някой си отец Прокопий, който го заведе в скита „Св. Иоан Предтеча“, при известния на мнозина духовник Никифор. Никифор беше старец и духовен наставник на неговия приятел св. Евтимий. Той прие Иван с радост и го повери на грижите на първия от своите подчинени – стареца Акакий.

Там Иван най-сетне намери пристанище за своята душа. Под мъдрото духовно ръководство на своя старец той се упражняваше в безмълвие и усърдно изпълняваше възложеното му молитвено правило. Живееше, освен това, в най-строго въздържание – хранеше се само с хляб и пиеше малко вода, колкото едва да покрие нуждите на човешкото си естество. С всеки изминат ден той увеличаваше коленопреклонните си молитви и поклоните – така целият негов живот се превърна в сърдечен молитвен вопъл към Господа. С благоговение четеше светото Евангелие на църковнославянски език, често пъти през деня прочиташе акатист на Пресвета Богородица и със сълзи Я умоляваше да бъде удостоен с мъченическа кончина.

Въпреки многобройните си трудове и изнурителен живот той не изглеждаше унил, а напротив – беше бодър и със светло лице. Крайно усърден в послушанието си, Иван не искаше да изостава ни най-малко от своя духовен събрат св. Евтимий. Всеки ден си мислеше за неговия мъченически подвиг, стараеше се да прави това, което и той е правил, и му се молеше да се застъпва за него пред Бога и да го укрепи в предстоящите му страдания за Христа.

Често пъти дяволът подигаше в душата му силна и настойчива борба. Светско пристрастие, самолюбие, славолюбие, помисли за непослушание към своя духовник и сластолюбие нерядко го смущаваха, но той им противостоеше с твърдост и по Божията благодат победи вражеските коварства.

Веднъж дяволът разгоря в сърцето му страшен огън на плътска похот. Тогава той побърза да отиде при своя наставник, стареца Акакий, който го утеши и с богомъдрите си поучения го увещаваше да не се поддава на това изкушение. После Иван отиде в църквата, взе в ръцете си иконата на св. Богородица, целуваше я и със сълзи молеше Божията Майка да му помогне и да го освободи от дяволските нападения. Действително, Премилосърдната Владичица по чуден начин го избави от тази борба и оттогава душата му се умиротвори.

Но при всичките си духовни подвизи и трудове Иван гледаше към своето отдавнашно желание – мъченичеството заради Христа. Често пъти той със сълзи молеше духовния си отец да го благослови за такъв подвиг, но отначало известно време не получаваше позволение. След това старецът Акакий се убеди в неговото силно желание да положи душата си за Христа, видя, че това е Божията воля, пострига го за монах с името Игнатий и му даде благословение да отиде в Цариград и да изпълни богоугодното си желание.

За негов придружител бе определен духовникът Григорий. (Този духовник Григорий четири пъти е съпътствал различни атонски преподобномъченици до мястото на техните страдания.) Заедно с него блаженият Игнатий трябваше да замине за турската столица. След обща молитва и благословение от всички скитски отци и братя, той отиде в Иверската св. обител, поклони се на чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Вратарница“, и се прости и с тамошните монаси и духовници. После двамата с Григорий отидоха в Лаврата на преподобни Атанасий и оттам на 12 септември заминаха с кораб за Цариград, където пристигнаха на 29-и същия месец. В града ги прие един благочестив християнин и ги настани да живеят в неговата работилница.

В Цариград живееше един христолюбив човек на име Иван, който преди това бе послужил на св. Евтимий. Щом узна за тяхното идване, той много се зарадва. Срещнаха се с него и му откриха своето намерение, а той изяви готовност да им помогне в онова, което ще им бъде потребно.

Определиха в настъпващия петък Игнатий да отиде и да изповяда вярата си пред турския съд. Преди това той се причасти с Пречистите Тайни, облече се в турски дрехи и просеше от своя спътник Григорий да се моли за него. Григорий дълго му говореше и го наставляваше как трябва с търпение да премине предстоящия му подвиг. После те се разделиха със сълзи и блаженият Игнатий побърза да отиде и да изпълни своето желание. Но така се случи, че в този ден комисията на турския съд (наричана „диван“) нямаше заседание и св. Игнатий със скръб се върна при своя спътник. На въпроса защо толкова скоро се е върнал, той отвърна:

– Нямаше ги там, братко – нито султанът, нито везирът!

Поради някакви държавни причини дори до идващия вторник „диванът“ нямаше заседание. Междувременно преподобни Игнатий отиваше с намерение да изповяда вярата си, но не му се удаде случай да го стори и той се връщаше скръбен.

Тогава Григорий бе посъветван от един свой познат християнин да изпрати мъченика в дома на друг християнин, за да се помоли пред чудотворната икона на Пресвета Богородица, която се намираше там. Григорий така и направи. Цяла нощ св. Игнатий се молеше пред образа на Божията Майка със сълзи – да му помогне в неговия мъченически път. В полунощ той бе укрепен от дивно Божествено видение: от иконата на Пречистата Богородица на три пъти се яви светъл венец и застана върху него. За това после разказаха някои хора, които тайно наблюдавали св. Игнатий по време на молитвата.

На сутринта, докато се връщаше при Григорий, той узна, че „диванът“ през този ден ще има заседание.

Изпълнен с радост и Божествена ревност, св. Игнатий влезе в съдебната палата, застана и извика с дръзновение:

– Лоши хора дават подправена монета за истинска и с насилие принуждават човека да я вземе!

– Да, това не е хубаво нещо – каза съдията, – но кои са тези нечестиви хора?

– Това са някои мохамедани – отвърна му той. – Когато аз бях невръстно момче, принуден от вас, турците, дадох празна дума, че ще се отрека от моята вяра. А сега виждам нечестието на своето обещание и дойдох тук, за да си взема думата назад и да изповядам пред вас моя Христос – истинския Бог и Създател!

При тези думи той свали от главата си зелената турска чалма и я захвърли на земята.

Изненадан от тази постъпка, съдията гневно го попита:

– Кой те доведе тук? Монах или цивилен?

– Сам дойдох – отвърна му мъченикът – със силата на Христа! Доведе ме моето собствено желание да очистя съвестта си.

След това извади образа на Господа Иисуса Христа, който държеше в пазвата си заедно с един кръст, и добави:

– Виждаш ли Съдията на вселената?

Турчинът му каза:

– Човече, остави тези глупости, размисли и ела на себе си! За теб ще бъде по-добре, ако изпълниш обещанието си. Защото, ако останеш в това изповядване, ще понесеш страшни страдания, а накрая – и смърт. Но ако направиш каквото ти казваме, ние ще ти дадем много дарове, за да живееш в доволство през целия си живот; ще ти окажем големи почести и ще се радваш винаги заедно с нас!

Мъченикът му отвърна:

– Твоите дарове и почести са временни и ги подарявам на теб – временния. А колкото до наказанията и смъртта, с които ме заплашваш – не за пръв път чувам за тях, но още преди да дойда тук, добре съм се подготвил. Всъщност аз за това именно дойдох: да ме умъртвиш заради моя Христос, Който единствен е вечният и безсмъртен Бог – и Неговите дарования са вечни, а Царството Му е безкрайно, неизказано и непоколебимо (Евр.12:28). А вашият лъжепророк Мохамед е учител на пагубата, отстъпник от Бога и приятел на дявола – затова и учението му е сатанинско. Вие, които от обич към суетата и греха му повярвахте, ще се мъчите заедно с него, ако не се обърнете към истинския Бог – Христос!

Щом съдията чу това, лицето му се изкриви от ярост, тъй че не можеше и да говори: той направи знак с ръка да изгонят мъченика навън. Един от слугите го хвана и започна да го влачи насила, но мъченикът му удари плесница, отскубна се и побягна към съдията, преклони колене и започна да изобличава него и вярата му. Тогава слугите се нахвърлиха върху него и го отведоха в тъмница, стегнаха нозете му в клада, а на шията му сложиха тежки железни вериги. После започнаха да го обиждат, гавреха се с него и го принуждаваха да се отрече от своята вяра. Но светият Христов страдалец понасяше всичко с твърдост, мъжество и благодарност към Бога, изпълнен с радост, че страда заради Господа – с такава радост, каквато изпитваха Апостолите, когато ги биха и ги изгониха от синагогата, задето проповядват Христа (Деян.5:40).

След като свърши заседанието на „дивана“, съдията отведе мъченика на специален разпит и го попита кой го е довел там. На това св. Игнатий отговаряше само едно:

– Моят Господ Иисус Христос ме доведе!

– Чедо – рече му съдията, – ела на себе си и недей да бъдеш толкова дързък, защото ще понесеш нечувани мъчения! И не се надявай, че ще бъдеш посечен и християните ще вземат кръвта ти за освещаване, защото аз ще те обеся!

Мъченикът каза:

– Ах, съдия! Дали ще ме посечеш, или ще ме обесиш – за мен е без значение! Но и в двата случая ти ще ми направиш голямо благодеяние. Всичко това приемам с радост, заради любовта си към Христа.

Тогава по заповед на съдията хвърлиха мъченика в някаква скрита и мрачна тъмница. Скоро за всичко това узна и придружителят на преподобния – Григорий: той със сълзи се молеше на Подвигоположника Иисус Христос да укрепи Своя раб Игнатий, за да завърши с добър край пътя на своето мъченичество. Също и други някои християни раздадоха много милостиня, за да помогнат духовно на преподобния Игнатий и да изпросят за него Божията милост.

В тъмницата светият мъченик се радваше в Господа и усърдно Му се молеше. А колко много мъчения му причиниха в нея жестоките и безмилостни слуги на дявола – това знае единствено Бог, Който изпитва сърцата на всички!

Св. Игнатий остана в тъмницата две денонощия. Твърд във вярата си, той не се поддаваше нито на измамните обещания, нито на грозните заплахи. След това съдията прати да го доведат за ново разследване, но той пак дръзновено изповяда Иисус Христос, Който е истинският Бог, посрами дълбоката им заблуда и изобличи техния прелъстен от бесовете лъжепророк Мохамед.

Тогава съдията изгуби всякаква надежда, че ще успее да го подлъже, и го осъди на смърт чрез обесване. Заптиетата веднага го взеха и го поведоха. А той, макар обезсилен от глад и телесни страдания, отиваше към мястото на екзекуцията с истинска радост и с желание по-скоро да се освободи и да бъде с Христа (Филип.1:23).

Колко усърдно се стремеше той към Сладчайшия Спасител Христос! Заради Него доброволно презря и света, и наслажденията, и тялото си, младостта си и дори самия си живот!

Стигнаха до едно място, наричано „Пармак-капу“. Св. Игнатий помисли, че ще го обезглавят, коленичи и преклони глава, но понеже заповедта беше да го обесят, мъчителите го хванаха и го повлякоха към бесилото. Там, побеснели от злоба, те го обесиха – това стана на 8 октомври 1814 година: светият преподобномъченик Игнатий предаде душата си в ръцете на Христа Бога, за Когото се подвизаваше през своя монашески живот, за Когото и усърдно пострада.

Така от долината на страданията в този живот блаженият премина във вечните Небесни селения, за да се радва заедно със светите мъченици и да прославя Единия Бог в Троица во веки.

Неговият придружител Григорий с радост научи за блажената му кончина и мислеше как да вземе неговите свети мощи. След три дни той ги откупи от турските войници за много пари и на 14 октомври отпътува от Цариград. Шест дни по-късно пристигна на Света Гора. Там мощите на двамата преподобномъченици Евтимий и Игнатий бяха положени в новопостроения в тяхна чест храм.

Но нека разкажем и за някои необикновени чудеса, станали по молитвите на светия преподобномъченик.

Един благочестив християнин дал на светеца преди неговата кончина кесия с малко пари, за да ги употреби за свои нужди. Не може да има съмнение, че по време на мъченията турците са взели от мъченика тази кесия. Но когато той бе обесен, в същия час по чуден начин кесията с парите отново се намерила в пазвата на онзи човек. После той известно време раздавал от парите в тази кесия на мнозина бедни хора, но те не намалявали и не свършвали.

Един християнин, от желание да има при себе си светата кръв на Христовия мъченик, докато светецът беше обесен и стражите спели, отишъл нощем, пробол с игла крака на мъченика и с изтеклата кръв напоил една кърпичка. Няколко дни по-късно той разгърнал кърпичката, но какъв бил ужасът му, когато видял, че на нея е изобразен кръст със светата мъченическа кръв! Същата тази кърпичка с кръста видели и много други християни и се удивили на това Божие чудо.

В една от цариградските църкви на името на Пресвета Богородица веднъж дошли един бесноват човек и един парализиран. А монахът, който прислужвал там, имал при себе си шапката, носена от св. Игнатий по пътя към мястото на страданието и по-късно откупена от палачите. Този монах я поставил върху болните и призовал светеца. Тогава станало дивно чудо: веднага парализираният оздравял, а бесноватият се освободил от мъчението и станал отново със здрав разум.

Нека по молитвите на светия преподобномъченик Игнатий и ние да бъдем избавени от злото, да се удостоим с Небесното Царство и с благодатта на Господа Иисуса Христа, на Когото подобава слава, чест и поклонение във вечни векове, амин.

 

Из „ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ, преведени на български език от църковнославянския текст на ЧЕТИ-МИНЕИТЕ на св. Димитрий Ростовски“.