Дума на броя: ЗАПЕТАЙЧИЦА

Искам да пиша „Дай, Боже“ така – със запетая, против граматичните правила.

Искам тези думи да бъдат молитва, а не идиом. Искам да върна, поне за себе си, първичния им смисъл. Искам ги живи. Защото днес, написани без запетая, с детронирано, малко „б“, тези думи са мъртви, изкормени и препарирани.

Според съвременните изисквания на книжовния български език (цитирам): „Не се пише запетая между частите на някои устойчиви съчетания и идиоматизирани конструкции, при които изходните синтактични отношения между съставящите ги елементи са загубили своята актуалност (напр. олеле боже, пази боже, не дай боже…)“.

Ако Бог е извън твоята актуалност, нещо не е наред с нея. И Бог от това не губи, губиш ти.

А думите остават като моментни снимки на всичките ни големи загуби.

Изгубили сме вярата си и общението с живия личностен Бог, към Когото се обръщаме с молитва: „Не дай, Боже, не допускай“. Приели сме съществуването на някаква безлична сила, която контролира живота ни, независимо от нас самите: „не дай боже – ох, дано да не се случва, пу-пу-пу, да чукнем на дърво)“. И сме заживели на загуба.

Даже празниците – дни на придобивка, ние също сме превърнали в загуба. Загуба след загуба, подмяна след подмяна. Изгубили сме Рождеството Христово, с което придобиваме Спасителя на човешкия род – подменили сме го с „коледни празници“. Изгубили сме св. Николай – сменили сме го с белобрад старец, който носи в чувала си по-висок оборот за търговците. Дори и милостинята сме изгубили – подменили сме я с купена популярност.

Ето затова ми е толкова важна тая запетайчица. Искам да се хвана за нея като за спасителна сламка, да запъна крак в ъгълчето, където се сбират точката и камшичето, и да държа здраво. Какво ли не подава Господ на човека, за да го извади от геената. Понякога стръкче лук*, понякога една запетайчица. Хванете се и вие за нея, та дай, Боже, да се задържим заедно.

Много искам това да бъде нашата запетайчица.

 

*В „Братя Карамазови“ Достоевски разказва притча за една жена, която след смъртта си била хвърлена в огненото езеро. През живота си тя сторила само едно добро дело: дала стръкче лук на някаква просякиня. Бог изпратил ангела й пазител да й подаде това стръкче и да опита с него да я издърпа от геената. Почти я изтеглил ангелът, но и други хора се заловили, с надежда да се спасят. Жената започнала да ги рита: „Лукчето е мое, а не ваше“. Щом изрекла това, стръкчето се скъсало, тя паднала в езерото и гори там до ден днешен.

 

Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 2 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)