Димитровден със селския свещеник

Тридесет са храмовете в Старозагорска епархия – начело с митрополитската катедрала – които имат за небесен покровител св. вмчк. Димитър. С отец Николай Мураитов тръгнахме към една такава 120-годишна църква. Селото, в което тя се намира, също носи името на Солунския чудотворец – Димитриево. Освен храмовия празник, днес там ще честват и събора на селото.

 

 

КАМБАНА – ЗА ЧЕЛЯД

До вратата на храма в Димитриево лежи някакъв артефакт, от римско време, не знам капител или база на колона… В  землището на селото се намират останките на древното селище Пизос – тържище, основано от Септимий Север като крайпътна станция по Виа Диагоналис, един от главните пътища на империята, наричан още Цариградски друм. Вероятно от онова време е и огромният каменен къс, който лежи в двора на църквата, сякаш да ни напомни приказката, че всичко тече и всичко се променя.

Но точно срещу него е камбаната – старинна камбана, закрепена с не чак толкова старинна метална конструкция. И историята на камбаната сякаш опровергава внушението на камъка. Подкрепя ни да вярваме, че не, всъщност нищо чак толкова не се е променило – важните неща остават едни и същи.

А ето откъде се е взела камбаната. Дарил я в края на ХІХ век някой си Иван, на когото децата умирали едно след друго, невръстни. Човекът решил да направи дар за храма, та дано челядта му се съхрани. И като купил камбаната, още същата година му се родило детенце. А сетне и още едно – синове, които го зарадвали с внуци и доживели до старини…

„Слава на Бога, слава на Бога!” – тъй бие камбаната от тогава, до днес.

 

НЕБЕСНОСИНИ СВОДОВЕ…

Куполът на църквата в Димитриево, разбира се, не е небесносин. Куполът е зографисан. Но иконостасът, перилата на балкона, проскинитарият и още тук-таме малко боичка правят въздуха в храма небесен. Онова синьо, което не е провансалско, нито средиземноморско, нито прочие стилистични вдъхновения. Откровеното синьо на простата вяра. От времето на нашите баби и дядовци, прабаби и прадядовци, когато, наред с всички трудности, злото и доброто бяха категорични понятия, неразмити от модерните проценти на сивата зона.

И този небесносин въздух трепти над главите на вярващите. Над посивелите глави на 70- и 80-годишните, насядали като ученици. Те чакат своя свещеник. И сетне чинно го слушат. Внимават да внимават. Но някак бързо се уморяват. Едни от възрастта, други – от пропуснатото през годините. Болезнено се учи на старини.

 

…И ПУКНАТИНИ

Куполът, вече ви казах, е зографисан. Много красиво! Но сред изящните фрески личат следи от пукнатини. Прощавайте за евтината метафора, но додето ги гледам, се улавям да мисля, че както пукнатините в зидовете трябва овреме да се замажат, тъй трябва и „материал”, който да преборва пукнатините в Църквата като общност. Трябват човеци срещу пукнатините. И такива човеци, слава Богу, винаги се намират. Знаем, че портите адови няма да надделеят…

И в Димитриево има човеци, които спояват. Човеци, които затварят пукнатините, зейнали веднъж от отминалите безбожни времена, втори път – от не по-малко безбожното, напиращо отвсякъде съвременно езичество. И тези човеци имат имена. Научих някои от тях и ще ви ги кажа. Без да претендирам, че знам тяхната история.

Леля Донка, клисарката. Труди се безвъзмездно в храма от 14 години.

 

Нечо Тодоров. Четец и певец. Сдържан, не се натрапва, но никак не се учудвам, когато разбирам, че е завършил семинарията в Черепиш. (Той е този, който ми показва надписа в долния край на Господнята икона от царския ред –  подарена от Начо Ганчов, 25 октомври 1897 г. Точно преди 120 години, плюс един ден.)

И Денка Стоянова

 

„АЗ СЪМ УЧИЛА ВЕРОУЧЕНИЕ”

Същата тази леля Денка ми разказва как в детските й години, преди „девети”, църквата се пълнела с хора, а горе, на балкона, стоели учениците.

Преди години пътувала във влака и се заговорила с един млад човек за вярата, за Бога. Говорила, обяснявала, а онзи, впечатлен от познанията й, я попитал (внимание!): „Ти да не си сектантка! Откъде знаеш толкова много?”. „Не съм сектантка – рекла жената. – Но аз съм учила вероучение!”

Без коментар.

 

ДА ТЕ ПОКАНЯТ СЪС СВЕЩ

Започнах малко отзад напред. Защото преди да отидем в Димитриево, с о. Николай бяхме в Калояновец. И там има храм „Св. Димитър”. И там има шепичка хора, които преживяват празника по християнски. Които участват в богослужението и се грижат за храма.

А храмът тук е на 144 години. Изграден още преди Освобождението, опожарен през Руско-турската война, възстановен с дружните усилия на селото.

Пазарили Уста Генчо от Трявна да го вдигне срещу 20 000 гроша. Градили го на два пъти – строежът спирал поради недоимък. Междувременно селяните събирали средства и влачили с волски коли бели камъни от днешното Малко Тръново. А когато го завършили, дядо Иларион Макариополски го осветил – на 16 януари 1873 г.

Този храм обаче рухнал при голямото земетресение, което станало на 14 април 1928 г. , на Велика събота по обяд. Само за една година калояновци отново възстановили църквата си и Н.Впр. блаженопочиналият Старозагорски митрополит Павел я осветил.

В ония години храмът имал подкрепата на местните овчари, които ревностно почитали св. Димитър. От Овчарското дружество обикаляли съседните села и със свещи канели хората да присъстват на празника. А поканените пристигали с дарове…

 

И НАКРАЯ – ЗА СЕЛСКИЯ СВЕЩЕНИК

На Димитровден о. Николай тръгна по тъмно за Калояновец, където празникът започна с утреня, водосвет и петохлебие. Богослужението продължи в с. Димитриево. След службата хората отидоха „на събор”. И енорийският свещеник отиде с тях. Освети трапезата им, отслужи и втория за деня си водосвет. Тръгна си от селото, когато беше почти време за вечерня.

Както повечето си събратя, и о. Николай Мураитов служи на няколко места – в Дома на инвалида в Стара Загора и в 6 села: Димитриево, Калояновец, Арнаутито, Ловец, Козаревец и Борово.  В четири от тях – от 13 години, в две – отскоро. Да ви призная, не запомних кои в коя група попадат. Защото, докато обикаляхме по разбитите пътища, той с еднаква любов и грижа ми говореше и за шестте си подопечни селища – къде има нужда от ремонт, къде ще се строи нов храм и т.н. Но във фокуса му бяха човеците. И докато го гледах как се отнася към тях – с онзи деликатен баланс между твърдост и топлота, на който е способна само любовта, си помислих, че всички имаме нужда от един „селски свещеник” до себе си.

Милена Иванова-Андреева

Споделяне