В исляма личното, социалното и политическото са дълбоко свързани

(Интервю с доц. Клара Тонева, преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“)

– Доц. Тонева, като имаме предвид как е възникнал ислямът и начина, по които се разпространява, можем ли да кажем, че в него е вградена скрита политическа доктрина, че той се явява средство за установяване на политическа власт?

– Ислямът е преди всичко религия, или поне с такива претенции възниква през 6. век след Рождество Христово чрез основателя си Мохамед. Но действително – в тази религия личното, социалното и политическото са дълбоко обвързани и може би онова, което ги свързва, е постановката за шериата. Така че като първоначален замисъл ислямът е и продължава да бъде религия, но същевременно превръщането му в идеология, обвързването му много сериозно с политиката е било винаги валидно, и в особена степен – през последните столетия.

– Какво е шериат?

– В исляма има няколко основни понятия, които са важни за нас. Първо, това е коранът, или тяхното свещено писание. Ислямът има претенцията, че това не е просто книга и текст, а вековечното слово на Аллах. Второ, това е тяхното предание, или т.нар. сунна, която има за цел да пояснява и допълва корана, като в никакъв случай не застава над него. И третото основно понятие е шериатът – свещеното право. Шериатът се определя като еманация на корана и сунната и е пряко обвързан с ислямското право, наречено фикх.

– По какво се отличава ислямската представа за бог от християнския възглед за Бога?

– В голяма степен ислямът е близък до юдейството, доколкото говорим за изчистен монотеизъм. Първият и основен постулат на исляма е постановката за таухид – единството и единствеността на Аллах. В този смисъл християнското разбиране за Триединния Бог – Бог един по същност и троичен по лица, категорично се различава от ислямското разбиране за бог. Ислямът не приема троичния догмат, той определя християните като политеисти, като многобожници. Троичният догмат, без съмнение, е труднопостижим за човешката мисъл и в голяма степен е препъникамък за исляма. По този повод ислямът ни нарича „съдружаващи“, твърди, че „съдружаваме“ към единия бог още две лица. Интересен е отговорът на св. Йоан Дамаскин – първият св. отец, който се занимава с исляма, който пък нарича мюсюлманите „орезници“ на Бога, орязващи Бога.

– Св. Йоан Дамаскин включва исляма в своята книга за ересите.

– Да, неслучайно той определя исляма като християнска ерес. Всъщност това е особено важно за нас, защото така можем да си обясним първоначалната близост на исляма с християнството и юдаизма. И наистина, в голяма степен Мохамед е повлиян от юдейските представи, вероятно и от представите на някои християни еретици – несториани, монофизити. Това е напълно обяснимо, защото, като се позовава на юдаизма и християнството, ислямът търси легитимност (неслучайно в корана християните и юдеите са наречени „хора на писанието“). Тази религия открива и потвърждава своята валидност, като заявява, че откровението, което Аллах дава на Мохамед чрез Джибраил, всъщност е завършващото откровение на единия бог.

– Как точно Мохамед приема това „откровение“? Състоянието, в което той изпада, не прилича ли на това, което християнството определя като обсебване от нечист дух?

– Не мога категорично и еднозначно да заявя, че е така, поради голямото ми уважение към над милиард мюсюлмани по света. Това, което се е случило – според исляма, – е следното: Мохамед имал обичай всяка година, в продължение на един месец, да се оттегля в планината Хира, която се намирала на около пет мили от родното му място Мека, за да се отдава на благочестие. Безспорно той е имал религиозни настроения – молил се е, хранил е бедни… И според ислямското предание, по време на този престой той получава откровение. Разбира се, за нас това откровение е най-малкото спорно (св. Йоан Дамаскин обяснява защо е така). Но според запазените хадиси (разкази) Мохамед спял и докато спял, към него се приближил Джибраил (това е св. архангел Гавриил), който носел книга, забулена в някакво покривало. Казал на Мохамед да чете, Мохамед отговорил, че не може да чете. Втори път: „Чети!“, „Не мога да чета“. Трети път: „Чети!“, „Не мога да чета“. Но тъй като Джибраил душил Мохамед, Мохамед се уплашил да не бъде удушен, както сам признава, и накрая променил отговора – от „Не мога да чета“ на „Какво да чета?“. И както се казва в хадиса, когато Мохамед се събудил, в сърцето му сякаш била записана книгата, има се предвид коранът. За мюсюлманите това откровение е най-голямото чудо в исляма. Разбира се, за нас то е най-малкото спорно. Както казва св. Йоан Дамаскин, когато християнинът общува с Бога, той е в особена будност, трезвост на ума, едва ли спи. Освен това, както отново посочва св. Йоан Дамаскин, никъде не са ни дадени податки за последващ пророк. А ислямът твърди, че Мохамед е печатът на пророците, т.е. онзи, който завършва откровението, което започва още с даването на Петокнижието, минава през Евангелията и завършва с корана. Както казах още в началото на разговора ни, това съвсем не е случайно, защото ислямът легитимира себе си, търси своята валидност, като се опитва по някакъв начин да вмести себе си в общия промислителен план на Бога.

– Да се върнем на разбирането за Бога. Вярно ли е, че сред 99-те имена, с които ислямът назовава Аллах, липсва определението „любов“?

– Да, вярно е. Същевременно едно от имената на Аллах е „любящ“. Но ние знаем, че любовта можем да отнесем към същността, а определението „любящ“ – към действието. Т.е. аз не отричам, че едно от имената, които се откриват в корана, е „любящ“, но за разлика от тази постановка, в Евангелието според Йоан е казано, че Бог е любов. Не любящ, а любов.

Ислямът безспорно има религиозен опит и никой от нас не бива да го отрича. Но мисля, че там липсва крачката „отвъд“, признанието, че Бог е любов, признанието, че Бог Отец отдаде Своя Единороден Син заради нас, признанието, че Иисус Христос е Бог и Син на Бога и че ни е възлюбил докрай. Всичко това липсва в исляма.

– Ние, християните знаем, че Бог предузнава това, което ще се случи, но не го предопределя. Той ни е дал право на избор и зачита нашата свободна воля. В същото време мнозина християни споделят идеята за предопределението, без да знаят може би, че тя е характерна за исляма. Чуваме реплики от типа „Така е било писано“, „Каквото ти е писано“ и т.н. Защо е така?

– Ислямът винаги е бил фаталистична религия. Нещо повече, в предислямския период, т.нар. джахилия, или „време на невежество“, имаме постановката за дахр – съдбата, която властва над всеки човек. Това, което успява да направи тогава ислямът, е да прехвърли функциите от разбирането за съдба към това, че човешкият живот вече е в ръцете на Аллах. Но така или иначе, този фатализъм в исляма, който е много силен в древността, продължава и до ден днешен.

А защо това се споделя от някои християни – може би поради остатъци от многовековно съжителство. Но вярата в предопределението не е единственият проблем. Има християни, които определят себе си като такива, и в същото време вярват в карма, прераждане и т.н. Всичко опира до това доколко вярващи и доколко въцърковени сме.

– Най-трудният въпрос: какво да се прави в настоящата ситуация – имам предвид множеството актове на насилие през последните дни.

– Трябва да бъдем прецизни и да внимаваме много, когато определяме тези явления. За мен те не са сблъсък на религии. Или поне не все още. Става въпрос за проблемни в някакъв аспект личности, които израстват в определена традиция и злоупотребяват с нея. Това, което се случва в световен план, в голяма степен, лично за мен, е отговорът на исляма. Може би е добре да се замислим дали нашата християнска Европа е наистина християнска, дали ние не сме християни само номинално, на думи, а всъщност не познаваме вярата си и не я изповядваме. Да се опитваме да знаем и опознаваме повече другия. Да оставаме верни на вярата си. И разбира се, да се молим.

 

Разговора води: Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 6 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)

Снимка: dveri.bg