Възкресението не е екзотична надежда, а завръщане към същността

„Мили братя и сестри, обичайте близките си, бъдете чувствителни и опознайте добре себе си. Позволете на живота ви да бъде живот, а не безцелно лутане. Само тогава всеки от нас може да достигне до своя Великден“, призовава един лишен от свобода, който пребивава в Старозагорския затвор. Публикуваме написаното от него без редакторска намеса.

 

Казвам се Я* и съм на 38 години, християнин, силно вярващ в Христовите истини. Най-голямото ми щастие бе, че имах благословията на Господ да се разходя по цялата земя, докоснах се до всички кътчета на планетата. Но както е при нас, простосмъртните, пълно щастие няма. Винаги бях сам, отдаден на работата и извънработните си забавления…

Стремях се винаги да се слея с тълпата, може би самотата ми е тежала, обяснение нямам. С цел да изглеждам като един от тях – щастлив, неусетно аз се откъснах от корените си, от традициите ни, дори от  самия себе си. Опитвах се да имитирам, че всичко е наред, но само аз си знам как съм се чувствал. Знаете ли, че човек е единственото животно, което се приспособява към всичко, и аз като негова неизменна част се приспособявах към всяка една среда, с която се сблъсквах благодарение на работата си. Запознанствата ми с много различни не само по цвят и говор хора също бяха в основата на моята трансформация. Аз живеех с техните навици и вибрации. Така аз се изгубих, скъсах тънката нишка с България и духовното. Животът ми се крепеше на материалните блага и придобивки, които ми затваряха очите до пълна слепота. Но всичко привидно хубаво и лъскаво има начало и край. Така аз се озовах в затвора, заобиколен от „безхаберници“ и „бездарници“, които по една или друга причина бяха в моето положение, лишени от свобода.

Един ден вървях по коридора и чувах чуждите разговори, които обикновено се водят на висок тон. А те основно бяха за предстоящия празник  Великден. Общуването с различните етноси в коридора винаги е своеобразно и разнолико. Това за мен бе напълно непознато, предвид годините прекарани по света в самота. Пред очите ми стана чудо. „Безхаберниците“, за които ви говорих по-горе, се изпариха. Всички бяха много по-различни от тези, които бях свикнал да виждам. Всички говореха за празника  Великден – да, този същият, благодарение на който се досещаме, че сме хора. Жегнах се от това и позвъних вкъщи, попитах приятелката си да ми разкаже за миналия Великден, какво точно е било. Тя ме попита нещо станало ли е, всичко наред ли е. Аз я окуражих: да, всичко е наред, просто просветление, а тя отвърна: Слава на Бога . Започна да ми разказва как близки и приятели са идвали, разменяли са празнични курабии и яйца, как веселбата и настроението, заселило се в сърцата и душите на гостите, ги е откъснало от вечното мрънкане за щяло и нещяло. Дори и капките агнешка лой, паднали по най-новия им кат дрехи, оставали незабелязани. Защото денят е Велик, озарен от светлина, която през годините аз бях пропуснал. А вечерта в малката ни градска църква е имало стотици хора със запалени свещи в ръка, чиито пламъци, подухвани от вятъра, играели  насам-натам и се отразявали в очите им като скъпоценни камъни. Това бил един от малкото дни, в които хората се сплотяват, откъсват се за миг от сивото си ежедневие, от лицемерните сиропирани приказки, от злобата и завистта, които за заменени от топли погледи, ръкостискане, кратка прегръдка, смирение и благи слова. Аз дума не казах след разговора ни. Изчаках нощта, когато всичките ми съквартиранти по килия се потопиха в забрава. Останах сам със себе си и моите демони, говорих си на ум за всичко това, което бях хвърлил в прахта, за онези семейни вечери, когато чувствах обичта на близките си. Изплуваха и спомените ми, когато на Великден посещавах църквата и виждах онази претрепана от живота старица, която ми подаваше свещичките и с насълзени от радост очи ми казваше: Христос Возкресе!

Великден не е само чукане на яйца и запълване на стомасите с козунак, агнешко и обилно количество питиета. Великден е християнският дух. Той ни кара да покажем на околните, че не са сами, че дори в непрогледния мрак има лъч светлина. Възкресението не е някаква екзотична надежда, а обновление, възраждане, отхвърляне на старото. Възкресението е завръщане към същността, която ни кара да се чувстваме препълнени с живот и топлина и да надмогваме страстите и страховете. Нали без страсти няма Възкресение. Затова отправям един апел към всички българи християни: Мили братя и сестри, обичайте близките си, бъдете достатъчно чувствителни и опознайте добре себе си. Позволете на живота ви да бъде живот, а не безцелно лутане. Само тогава всеки  от нас може да достигне до своя Великден.  Бъдете благословени.

Христос Возкресе

* Автор на текста: Я.М. Автор на илюстрацията: И.П.С. (Имената се пазят в редакцията)

 

Текстът е публикуван в Брой 4 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)