ВЕРОЛОМНИТЕ ИГРАЧКИ

Демонични чудовища шестват по щандовете, из филмите и в главите на малките

Според тълковния речник вероломен означава подъл, коварен. Ако се вгледаме в самата дума, веднага ще открием първичния смисъл, който са вложили в нея предците ни. И няма да има никакво противоречие, защото какъв, освен подъл и коварен, може да бъде веро-ломният, т.е. този, който ломи, който сломява, който пречупва вярата. Коварен плод на подли умове изглежда са много от днешните детски играчки. Вероломни играчки. Тяхното предназначение сякаш е да пречупят още в зародиш неукрепналата детска вяра в доброто, вярата в Бога, вярата в човека като венец на Божието творение.

Любимите играчки на днешните деца биха предизвикали уплаха и ужас сред връстниците им преди не повече от 20-30 години. Какво се промени толкова бързо? Какво се случи? Може би човек прекрачи всички граници в стремежа да задоволи страстите си. Може би привикнахме към злото и започнахме да го търсим. Може би наистина живеем в последните времена?

Разговарях с група деца и се опитах да разбера защо предпочитат да си играят с трансформери, полухора-полузверове, вампири, дракони и други отблъскващи чудовища. Защо ги харесват? „Ами заради филмите“ – беше простият отговор, който получих от 12-13-годишните. (Повечето от страшните същества, с които децата играят, са популярни герои от детски филми. А сред децата, както знаем, популярно е това, с което сме ги „захранили”.) „Ами защото са готини!“ – беше лаконичният отговор от групата на 6-7-годишните. (Типични „естетически” нагласи, наложени от мощната мрежа кино – книжки – телевизия – играчки – щампи по дрехите, чантите, несесерите…)

Попитах децата кои филми гледат, за да ги потърся в интернет. Сред фаворитите се оказа един анимационен сериал, който няма да цитирам. Поисках да ми представят героите. И както по-късно се оказа, получила съм от деца в предучилищна възраст удивително точни описания, с удивително точни същностни попадения. „Ами те нямат очи – казва едно от момчетата, – имат черни точки вместо очи. И когато се уплашат или се ядосат, точките стават по-големи и има и бяло, но пак нямат очи!“ (Така е. В този сериал героите нямат зеници. На мястото на човешкия поглед виждаш зловеща празнота. Това се оказа характерен „похват” и за други филмчета, които изгледах.) „А една от принцесите, принцеса Лилав газ, говори с момчешки глас! Представяш ли си, уж е принцеса, а пък говори с момчешки глас!“ Принцесата, оказа се, не е „лилав газ”, а „розов облак”, или поне така изглежда, но наистина говори с момчешки глас. А името й е Принцеса Пихтиена Вселена! В първия откъс, който изгледах, малко трудно я свързах с името й: „– А ти, Пепеве, как я караш? /– Скучая. Изобщо не се забавлявам.” Трябваше ми време, за да схвана, че Пепеве е абревиатура – ППВ, от Принцеса Пихтиена Вселена. (Вероятно дискретна препратка към други абревиатури, зад които се крият други принцеси „розови облаци”, говорещи с момчешки гласове. С които трябвало било да свикваме…)

А ето и един по-пространен диалог от въпросното детско анимационно филмче:

– Здравей, Франк, човешко момче.

– Но как почти позна името ми?

– Имам приблизително знание за много неща. Например знам, че има вероятност да те докопам и да ти изям очните ябълки.

– Хъ, да, да, това са пълни глупотевини.

– Нахлул си неканен в тъмницата ми, човеко. А аз съм нещото, от което трябва да се страхуваш.

– Няма да ме нараниш. Аз съм страхотен. Дойдох за кристалното око.

– Ще ти разкопчея кожата и ще те нося като палто.

Няма да коментирам създателите и разпространителите на тези „творения”. Но се питам нямат ли отношение към случващото се СЕМ и Държавната агенция за закрила на детето. Защо има Комисия за защита на потребителите, която се занимава със състава на сиренето, а никой не следи и не налага ограничения на отровата, с която са пълни филмчетата и играчките. Някой ще каже, че родителите избират какво да гледат децата им и с какво да играят. Така е. Но те избират също и сиренето. А него, видите ли, все пак някой го пази от отровите.

Чудовищата, за които стана дума, са предназначени основно за момчетата. Но не мислете, че дамската публика е пощадена. Малките госпожици масово колекционират кукли вампири, които също изобразяват популярни „героини” от детски филми. Тук зловещата визия е в един „по-изтънчен” вариант. Вампирските черти са вплетени във вида на миловидни създания (които, разбира се, изглеждат и ултрасексапилно), а някои от сюжетите се пресичат със света на висшата мода.

И по външност, и по някои от характеристиките си (способност за телепортация или телепатия, трансформации на тялото, дематериализация, вселяване и др.) героите от детските филми

поразително приличат на демони –

така както са описани в житията на светиите (достатъчно е да видим житието на св. Антоний Велики или на св. Киприян, да прочетем за живота на св. Серафим Саровски и т.н.).

Не бива да пропускаме и елементите на „извънземно” присъствие. Много от героите на детските филми или са извънземни, или общуват с такива. Един от известните персонажи е момче, което умее да се превръща в различни видове извънземни, защото притежава уред, способен да „поглъща” извънземна ДНК.

В средата на седемдесетте години на миналия век иеромонах Серафим (Роуз) издава в САЩ книгата си „Православието и религията на бъдещето”, в която изследва „новото религиозно съзнание” на 20. век. Специална глава е отделена на православното християнско разбиране за НЛО. Направени са изключително интересни изводи, на база съпоставката между информацията, която имаме за демоните от православната литература, и информацията за т.нар. „извънземни”. Запознавайки се с книгата, разбираме, че към паралела между

демони и „извънземни”

спокойно можем да добавим и героите от съвременните детски филми. (В някой от следващите си броеве списание „Аязмо“ ще публикува православния възглед за т.нар. „извънземни“.)

Накрая ще цитирам още един диалог от споменатия по-горе детски сериал, като подчертавам, че епизодите са отваряни на случаен принцип, без да са проследени, за да се подбере най-зловещото. Диалогът е между момчето (с което малкият зрител би трябвало да се идентифицира), и нещото, което в началото изглежда почти като ангел от старите детски книжки. С една разлика – също няма очи! На мястото на очите минава подобие на превръзката на Темида – полупрозрачна лента, под която обаче не прозират очи.

В началото „ангелът” говори нежно, успокояващо, с гальовен глас:

– Ей, няма нищо. Шшш! Аз съм твоят ангел пазител, Фин, тук съм да ти помогна.

– Така ли?

– Аха. Ела тук, нека ангелът те вземе.

– Еее, това е велико!

– Удобно ли ти е? Искаш ли малко снакс?

– Добре съм, благодаря.

– Ето. Нека те почистя и да ти възстановя дрехите.

– Ха-ха.

– Ще те заведа в галерията на кристалното око…

– Дааа!

– …където ще те сготвя и ще те изям целия!

– Какво?!

– Вярвай на ангела си пазител!

Предпоследната си реплика т.нар. „ангел” изкрещява зловещо, като мигом се преобразява в страшно демонично създание с череп вместо глава. След всичко това, думите „Вярвай на ангела си пазител!” звучат като ехидна подигравка с християнските представи.

Недиректно, но настъпателно демоничните образи от екрана вече са се настанили и по щандовете за детски играчки. Най-коварното е, че демоничната визия и някои демонични черти много често се „присаждат” върху уж положителни герои, които защитават някаква добра кауза. Детето инстинктивно застава на страната на „доброто” и неусетно възприема пришитите към него демонични характеристики. По този веро-ломен начин децата от малки биват приучвани да приемат проявленията на злото и да симпатизират на тези, чрез които то се проявява.

Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 2 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)

Сн.: Атанас Жеков